В навечерието на годишнината от брака си Ралица Богданова беше решила да поднесе изненада на Светослав Балкански. Планът ѝ включваше две неща. Първо – умишлено да не му напомня за датата. Все пак вече три години са семейство, време е подобни дни да се помнят без подсказки. Второ – да избере подарък, който да го извади от равновесие. Нещо неочаквано. Истинска заря.
Седяхме с колежка в уютно ресторантче, пиехме кафе и обсъждахме колко е сложно да се намери подходящ подарък за човек, който на практика има всичко.
– Ралице, защо не му вземеш хубаво портмоне? – предложих аз. – Навсякъде пишат, че третата годишнина е „кожена“. Кожен аксесоар си е класика – портфейл, колан, тефтер.
– Портмонета има поне три, прибрани в чекмеджето, още в кутиите – отвърна тя. – Колани – бол. А тефтери не използва, всичко му е в телефона от години.
– А обувки? – не се отказвах.
– Да бе, точно това остава – да обикалям по магазините и да меря. И пак няма да му харесат. Не. Зарята е перфектният избор.
– На мен ми звучи като новогодишна приумица – казах. – Нито е практично, нито семейно. Пари, хвърлени във въздуха.
– Именно в това е чарът! – усмихна се Ралица. – Подарък за чиста радост. Светослав със сигурност ще забрави годишнината, той не обича такива дати, признава само рождения си ден. А аз вечерта ще го изненадам. Нали знаеш как обожава фойерверки – всяка Нова година купува най-скъпите. Може пък моят, ноемврийският, да му стигне и да не харчи за зимата?
– Аха, значи мислиш и за семейния бюджет.
– И за това, да. А и ще му кажа, че животът с него прилича на фойерверк – очите ѝ станаха меки и топли.
– Чиста романтика.
– Точно. Убедена съм, че най-хубавите подаръци са непрактичните. Онези, които искаш, но никога не си купуваш сам. Дрехи, вещи за колата или за кухнята така или иначе се купуват. А подаръкът трябва да е личен, да носи радост на конкретния човек.
– Съгласна съм. Само че точно такива изненади се подбират най-трудно. Трябва да познаваш човека отлично, иначе разочарованието е гарантирано. Помниш ли филма „Трасето 60“, където бащата подари на сина си червена кола, а момчето мразеше този цвят?
– Е, тук няма място за капризи – махна с ръка тя. – Все пак е кола!
– Явно не си гледала филма, там това е ключово.
– Не съм. Ще го пусна. Кажи ми, вие празнувате ли годишнините си? Отдавна сте женени.
– Подаръци не си разменяме, но сядаме на маса – семейно, с децата. И като те слушам, си мисля колко скучно е било при мен откъм подаръци. Нищо запомнящо се.
– Няма как – засмях се. – Все нещо трябва да има.
– Банално е, затова не се помни. Като се появят децата, подаръците стават „за дома“ – тигани, прахосмукачки, мултикукъри. Когато бяхме млади, живеехме трудно и по празниците купувахме най-вече необходимото. Мъжът ми подари автоматична пералня за 8 март – тогава това беше върхът на щастието, две седмици летях от радост. А за сребърната сватба си взехме огромен телевизор, заема половин стена.
– И пак казваш, че нямаш спомени?
– Просто никой не ми е подарявал фойерверк – пошегувах се.
Мина седмица. С Ралица Богданова работим в различни кабинети и рядко се засичаме – ту командировки, ту спешни задачи. Най-сетне успяхме да излезем заедно на обяд.
– Как мина годишнината? Успя ли изненадата? – попитах.
– О, да… това няма да го забравя никога – изсмя се тя мрачно.
– Светослав забрави датата?
– По-лошо.
– Как така?!
– Подари ми комплект. Гривна и обеци. Много красиви, дълги…
– Бижута?
– Няма значение. Аз нямам пробити уши.
– Сериозно?! И ти как реагира?
– С напълно сериозен тон го помолих сам да ми сложи обеците. И тогава – изненада – няма дупки. Лицето му трябваше да го видиш. А аз спокойно казах: „Не знам за кого си ги купил, но предлагам да отпразнуваме свободата ми с фойерверк.“
– Не може да е обърнал внимание на ушите ти…
– Именно! Той така и каза – обърна всичко на шега, дори не се извини. Предложи още утре да идем да ги пробия. И не разбира защо жена му вече седмица е бясна. За мен това е край. Ако още сега съм празно място за него, какво ли ще е след десет години?
А всъщност мъжът просто е искал да купи хубав подарък…
