Излезе от банята, загърната в тънък памучен халат, обсипан с избледнели цветчета. В кухнята цареше необичайна тишина. Любка Филипова седеше неподвижно на масата и държеше Калоян, внимателно увит в голяма хавлия. Детето спеше спокойно, устничките му леко се раздвижваха, сякаш сънуваше нещо сладко. Лицето на възрастната жена обаче беше вцепенено — онзи особен, празен поглед, в който страхът и осъзнаването се смесват в едно.
— Венета… — гласът ѝ пресекна. — Той… на лявото рамо. Има родинка. Като кленово листо. Същата… напълно същата… като на Радостин.
Венета само кимна и се отпусна на стола срещу нея. Коленете ѝ омекнаха, сякаш някой беше източил и последните ѝ сили.
— Да. Той е вашият внук. Калоян. Радостин… Радостин не знаеше. И аз самата още не знаех, когато той си тръгна.
— Тръгна… — повтори Любка Филипова, а в очите ѝ проблесна онази стара болка, която Венета помнеше твърде добре. — Не, Венета. Той не си тръгна. Него го отнеха.
Гледайки в един ъгъл, където по рафтовете бяха наредени буркани със зимнина, почти без интонация, Любка започна да разказва историята — същата, но разказана по съвсем различен начин от този, който Венета беше чула навремето. За внезапната проверка във фирмата, където работел Радостин. За „случайно“ откритите сериозни финансови нарушения. За това как всички следи били насочени към него — младия, амбициозен финансов директор. Той разбирал, че е нагласен, но не искал да въвлича Венета в този кошмар. Очаквал присъда от поне пет години и решил да скъса всичко рязко, с един удар. Изиграл ролята на безразличен и неверен мъж. „Забрави ме. Намери друг. Бъди щастлива.“ А подправените документи, натискът, натрупаните „доказателства“ — всичко, по думите ѝ, водело към Драгомир Огнянов. Човекът, който винаги завиждал на приятеля си. Човекът, който гледал Венета още тогава, но не смеел да се доближи, докато тя била с Радостин.
— Нямам доказателства — прошепна Любка, люлеейки Калоян. — Делото е приключено. Той вече година и половина е в колонията. Ходя да го виждам, но… той е пречупен. А аз мислех, че ти… че си намерила щастие с Драгомир. Той идваше, говореше, че ти помага, че поддържате връзка… И си казвах — може би така е по-добре. А той… той се оказва…
— Ожени се за мен — глухо отвърна Венета. — Говореше за любов. А всъщност… искаше да се откажа от Калоян. Току-що го каза: „Дай ми го. Това е твой проблем.“
Любка Филипова затвори очи. После рязко се изправи, отиде до шкафа, извади шише с валериан и отпи направо от гърлото.
— Звяр. Студен, пресметлив звяр. А пожарът… мислеше ли, че е случайност?
Вътре във Венета всичко изстина. Тя не беше мислила. Беше твърде изтощена, за да свързва нещата. Но сега парчетата на един уродлив и страшен пъзел започнаха да си идват на мястото. Драгомир беше отстранил Радостин. После беше лишил нея от дом. Предложил ѝ „спасение“, но при свои условия. А сега искаше последното — да се откаже от сина си.
— Какво да правя? — прошепна тя. Въпросът не беше само към Любка, а към самия живот, към света, към Бог, в когото вярваше плахо и несигурно. — Той ще ме намери. Ще звъни, ще заплашва. С него… нещо не е наред. Няма да спре.
— Трябва да се документира всичко — каза Любка неочаквано твърдо. — Заплахи. Признания. Имам един човек… следовател в пенсия. Приятел на покойния ми мъж. Ще ни насочи. А ти… ти трябва да говориш с Драгомир. Да го запишеш. Да го накараш сам да си каже истината.
Планът беше опасен, почти безумен. Но друг изход нямаше. На сутринта, както и очакваха, телефонът започна да звъни. Първо — тихо, примамливо: „Венче, върни се, обичам те, изпуснах се, прости.“ После, когато тя не отговаряше — поток от обиди и заплахи. Тя включваше високоговорителя, а Любка, пребледняла, записваше всичко на стар диктофон. „Ще те намеря. Мислиш, че ще се скриеш? Аз направих всичко за теб! Всичко! И Радостин вкарах, и жилището ти изгорих, за да нямаш къде да идеш! Ти си моя! Моя! Ще се върнеш, или ще ви унищожа с твоето изчадие!“
Гласът му ставаше все по-неадекватен. След два дни, по съвет на бившия следовател, Венета се съгласи на среща. На публично място — в кафене до метростанция. В чантата ѝ — включен диктофон. На съседните маси — двама служители от отдел „Домашно насилие“, познати на онзи човек.
Драгомир нахлу като буря. Необръснат, с подпухнали, зачервени очи, мокрото му палто висеше безформено по него. Щом я видя, не се приближи — хвърли се към масата, блъсвайки стол.
— Къде се влачи? Вкъщи е студено, няма храна! Веднага си идваш!
— Няма да се върна, Драгомир — каза спокойно Венета. — Между нас всичко свърши.
Той се изсмя рязко, истерично, наведе се над нея, а от него се носеше миризма на алкохол и пот.
— Свърши? Та ние тепърва започваме. Знаеш ли колко вложих? Мислиш ли, че беше лесно да наглася Радостин, този праведник, който всички мислеха за безгрешен…
