Съветникът се оказа най-лошият възможен. Когато тръгна към гражданското, Венета имаше чувството, че върви към бесилото, но дълбоко в нея все пак мъждукаше глупава надежда: ами ако този път стане? Ако има покрив, семейство, законен съпруг? Ако синът ѝ порасне с баща, а не с празно място?
Тази надежда скоро се разпадна на парчета. Драгомир не искаше дом. Не търсеше семейство. Той искаше нея — само нея. Оголена от миналото си, откъсната от всякакви връзки. Нова, удобна, като празен лист. А Калоян беше живото доказателство, че този лист вече е изписан. Детето беше свидетелството за живот, който Драгомир ненавиждаше и отчаяно искаше да изтрие.
В онази вечер той пие. Първо бира, после коняк. Гласът му стана по-рязък, движенията — по-груби, присъствието — лепкаво и задушаващо. Влизаше в детската, спираше на прага и гледаше спящия Калоян с такава погнуса, че на Венета ѝ се повдигаше.
— Заспал ли е дребосъкът? — мърмореше. — Само да не се събуди. Чуваш ли, Венета? Тишина да има. Иначе сам ще го приспя.
Той още не я беше ударил. Засега. Но възможността вече висеше между тях — тежка, задимена, почти осезаема. Когато най-сетне се строполи на дивана в хола и захърка, Венета сякаш забрави как се диша. След дълга секунда въздухът се върна в дробовете ѝ. И тя започна да действа.
Всичко се случваше като на автопилот, сякаш сънуваше. Още от първите му изблици, преди месец, тя беше подготвила „чанта за бягство“. Памперси, две бурканчета пюре, адаптирано мляко, шише, вода, мокри кърпички, резервни дрешки за Калоян, един неин пуловер, документите и всички пари, които успяваше да скрие лев по лев — няколко хиляди. Чантата беше скрита зад шкафа в антрето. Сега я извади, уви вече събуденото и хленчещо бебе в топло одеяло, нахлузи старото си яке и тръгна на пръсти. Ключовете — от масичката. Вратата — без да изскърца. Сърцето ѝ блъскаше така силно, че ушите ѝ пищяха.
Навън беше ноември. Снегът още не беше паднал, но типичната ноемврийска гадост беше навсякъде — дъжд, примесен с мокър сняг, пронизващ вятър, който късаше последните листа от дърветата. Тъмно, само уличните лампи и лъскавият мокър асфалт. Венета притисна Калоян към себе си, скрит под качулката, и хукна. Накъде? Просто далеч. Далеч от тази къща, от този квартал с високи огради, където Драгомир я беше „скрил за тишина“.
Ботушите ѝ газеха в локвите, студена вода се стичаше по краката ѝ. Дъждът я шибаше по лицето. Калоян се разплака — уплашен от тичането и студа. „Тихо, мило, всичко е наред“, шепнеше тя, без сама да вярва. Насочи се към панелните блокове — там, където има хора, денонощни магазини, светлини, където можеш да се изгубиш. След половин час, изцедена от сили, се мушна под навеса на затворен павилион. С треперещи пръсти извади телефона. На кого? Близки приятели нямаше. Невена Воин от детския дом беше заминала на село при леля си и я канеше, но това беше далеч, без билети, без шанс. Оставаше един-единствен адрес. Последната, почти скъсана нишка.
Набра номер, запомнен още от времето с Радостин Василев. Отговориха след няколко сигнала.
— Ало? — гласът беше сънен и пресипнал.
— Любка Филипова? — прошепна Венета. — Аз съм… Венета. Бившата на Радостин. Помните ли ме? Извинете, че звъня толкова късно… Аз… няма къде да отида.
В слушалката настъпи тишина. После — тежка въздишка.
— Венета? Какво става? Къде си?
— Навън. С дете. Със сина ми. С вашия… внук. Моля ви, може ли при вас? Само за една нощ. Моля.
Пауза. Венета стисна телефона, докато кокалчетата ѝ побеляха.
— Помниш ли адреса? Викай такси. Ще платя, като дойдеш. Чакам ви.
Тя се разплака открито, без да се крие, докато поръчваше колата през приложението. Калоян, стоплен от тялото ѝ, утихна. Таксито дойде бързо. Когато седна вътре, сред мириса на ароматизатор и чужда топлина, Венета погледна назад: празна, мокра улица, осветена от лампите. Никой. Той още спеше. Имаше време.
Любка Филипова отвори не по халат, а със стар анцуг, сякаш изобщо не беше лягала. Лицето ѝ беше уморено и уплашено, но очите — очите на Радостин — я гледаха напрегнато.
— Влизай, бързо, вир вода си… Дай детето, де!
Тя почти измъкна вързопа с Калоян от вкочанените ръце на Венета. В антрето миришеше на котка, лайка и стари книги — познат, почти роден аромат от друг живот. Венета събуваше мокрите си ботуши и не можеше да спре вътрешното треперене, ситно и безконтролно.
— В банята марш, да се стоплиш — нареди Любка, вече развивайки Калоян. — Аз ще го избърша, ще го увия. Нямам бебешки неща, ама ще измислим нещо.
Венета се подчини. Горещата вода опари кожата ѝ, отмивайки студа и ужаса. Тя плачеше без звук под душа. А после? Една нощ е само глътка въздух. Утре какво? Назад — не можеше. Това щеше да е край. За нея. И за Калоян.
Когато тя излезе от банята, увита в стар хавлиен халат, апартаментът беше притихнал, а в кухнята Любка Филипова седеше на масата и люлееше заспалия Калоян, с лице, застинало в странен, уплашен шок, който сякаш вещаеше ново откритие и нов обрат.
