— Накарай го най-после да млъкне! Това твое създание пак дере гърло! Не мога да работя! — Драгомир Огнянов нахлу в стаята като буря и вратата се тресна в стената с глух удар. Лицето му беше изкривено, а в очите му гореше онази бяла, безумна ярост, от която по гърба на Венета Костова полазиха студени тръпки.
Тя се сви инстинктивно, притисна до рамото си Калоян Рилски, който се задъхваше от плач. В гърлото ѝ се надигна буца — гореща, болезнена, почти задушаваща. Само седмица. Едва седем дни беше минала, откакто носеше този нов, още непривикнал пръстен. Преди това Драгомир беше различен: говореше по-меко, докосваше я внимателно, а думите му се стичаха като мед. Сега я гледаше нея и детето ѝ като досадна, миризлива пречка, която всеки момент ще захвърли.
— Ще го нахраня, ще се успокои — прошепна тя, устните ѝ едва помръдваха. — Извинявай, че ти преча.
— Пречиш? — избухна той. — Майка ми втори ден е на валериан, вдигна кръвно! Аз се прибирам от работа като изцеден парцал! Докога така? Ще полудея!
Той стоеше над нея, едър, затварящ светлината от прозореца. От него се носеше аромат на скъпо кафе и още нещо — остро, чуждо, може би напрежение, а може би омраза. Венета усещаше вина, лепкава и безпощадна, макар да не разбираше за какво точно е виновна. Че не го беше люляла навреме? Че млякото ѝ не стигаше? Че пелените не бяха сменени достатъчно бързо? Калоян беше само на три месеца — той опознаваше света чрез плача, чрез болките в коремчето, чрез нуждата от майчини ръце. Как да обясни това?
— Драго… той е бебе — започна тя и веднага прехапа устна. Думите бяха безсилни.
— Бебе! Разбира се! — изсумтя той, а този звук беше по-страшен от вик. — Твоето бебе. И в този дом не е желан. Разбра ли? Не е желан. Писна ми. Омръзнаха ми тези писъци, тази смрад на повръщано и пелени. Омръзна ми, че си вързана за него. Ние сме мъж и жена! Или ти си мислеше, че ще бъда бавачка на твоята хлапачка до живот?
Венета мълчаливо люлееше сина си, вперила поглед в пода. Студеният линолеум сивееше на петна — тя знаеше всяка драскотина по него.
— Чуй ме — гласът на Драгомир спадна, но това не го направи по-безопасен. — Има решение. Просто и цивилизовано. Дай го. В дом, под временно попечителство — все тая. Там ще се грижат за него. А ти и аз ще започнем да живеем нормално. Като хората. Ще си гледаш цветята, ще ходиш на йога. Аз ще осигуря всичко. А с него… с него никога няма да излезеш от дупката. Той е дупката.
Тя вдигна очи към него и не го позна. Нищо не разпознаваше в това плътно лице с фините бръчици край очите, които някога ѝ изглеждаха усмихнати. Та нали се беше клел. В болницата, когато тя седеше на ръба на изгорялото си жилище, с Калоян на ръце и една стара жилетка на гърба. Закле се, че ще поеме всичко, че ще бъде баща, че ще са щастливи. Очите му тогава бяха влажни и искрени.
— Ти ми обеща — прошепна тя, а гласът ѝ се пречупи.
— Обещал? — усмивката му беше студена. Той закрачи из стаята и грабна от масата кутия цигари. — Обещах да се погрижа за теб. За теб, Венета! А той е твой проблем. И ти трябва да го решиш. Сама. Нямаш никого другиго освен мен. Апартаментът ти изгоря до основи, ти самата си от дом за деца, приятелките ти едва се побират по ъглите. Къде ще отидеш? На улицата? С него? Социалните веднага ще го вземат — няма да се справиш. А аз… аз мога да ти дам всичко. Но само без него.
Той излезе, оставяйки след себе си тежко усещане за заплаха. Венета остана неподвижна, докато Калоян не заспа на рамото ѝ, изтощен от собствените си сълзи. В главата ѝ кънтеше: „Дом. Дай го. Проблем.“ Тя хвана малката му ръчичка — миниатюрна, с ямчици по кокалчетата. Част от самата нея. Да го предаде. Да го остави. Като вещ.
А и наистина — нямаше къде. Дом за деца, после училище, работа в салон за жълти стотинки в плик, съжителство с Радостин Василев… Радостин. Красив, лекомислен, вятърничав. Изчезна без да се обърне, щом разбра за бременността. Каза ѝ по телефона: „Прекъсвай, Венета. Не се връзвай. Ще ти съсипя живота.“ И изчезна. Тя остана сама в малката си гарсониера в покрайнините, после дойдоха раждането, мизерните помощи, които едва стигаха за мляко… А после пожарът. Съседите говореха за стара инсталация. От дома ѝ останаха овъглени стени и мирис на изгоряло. Тя беше с Калоян на преглед при педиатъра — това ги спаси. Но къде да живеят? И тогава се появи Драгомир — приятел на Радостин, с когото някога пиеха бира заедно. Дойде с кашон памперси и бурканчета пюре. Гледаше я съчувствено. Говореше меко: „Винаги съм те забелязвал, Венета. Радостин е глупак. Дай ми шанс да оправя всичко. Аз ще се погрижа.“
И тя, зашеметена от мъката и страха, му повярва, без да осъзнава, че отчаянието е най-лошият съветник и че цената на това доверие тепърва щеше да ѝ бъде поисканa.
