Оказало се, че Жанета Радославова е очаквала приказка от лъскав каталог – хотели с панорамни гледки, вечери по изискани ресторанти, пътувания без край и апартамент в идеалния център.
А не реалността – наета стая и чорапи в леген.
Щом разбрала, че „романът“ ѝ вече е без съпруга, но и без дом, рязко натиснала спирачките и се дръпнала.
— Каза му, че е остарял и безинтересен — въздъхна тежко Ива Каменар. — Пред всички. В стола. Имало е поне трийсет души…
Само кимнах. Повече думи не ми трябваха.
— Мамо… а ти как си? — попита тя след кратка пауза.
— Аз ли? — усмихнах се едва забележимо. — Справям се. Живея.
Ива повдигна рамене.
— Сам си го направи. Срамна история… Честно казано, дори мисля да се преместя в друг университет.
Няколко дни по-късно Тихомир Каменар пак застана на прага.
С букет.
С гузен поглед.
И с репетиран монолог.
Дълго обясняваше как „нещо му било влязло в главата“, как „толкова години сме били заедно“, как „имаме дете“, как „допуснал грешка“.
Мълчах и го оставях да говори.
— Стефка… — издиша накрая. — Не може така да зачеркнем всичко.
— Може — отвърнах спокойно. — И е време.
— Но имаме дъщеря!
— Дъщеря… — усмихнах се хладно. — Сега ли се сети за нея?
Къде беше тя, когато се забавляваше с нейна връстница, при това показно?
В същия университет, в който Ива учи.
Той се опита да възрази, но думите му заседнаха.
— Аз може и да съм свикнала с липсата ти на уважение — продължих. — Но Ива?
Осъзнаваш ли какво преживява тя?
Обмисля да се премести, само за да не гледа мястото, където баща ѝ стана за смях.
Погледът му падна към пода.
— Аз…
— Тръгвай си, Тихомир — казах уморено. — Утре ставам рано.
Той се обърна и излезе.
Завинаги.
На следващия ден подадох документите за развод.
Без сцени.
Без сълзи.
Просто сложих край.
След това си запазих час при козметик.
Седнала в салонното кресло, за първи път отдавна се загледах истински в отражението си.
От огледалото ме гледаше жена, която вече не дължи нищо на никого.
Нито обяснения.
Нито оправдания.
Нито търпение.
А между другото — веждите ѝ изглеждаха съвършено.
