— …тихо подех. — Случайно да познаваш момичето с розовото яке?
Ива рязко сведе поглед, раменете ѝ се свиха, сякаш някой беше дръпнал невидима нишка.
— Мамо… аз исках да ти кажа… — промълви тя едва чуто. — Но ме беше страх. Извини ме…
— Как се казва? — прекъснах я без заобикалки.
— Жанета. Четвърти курс. Всички я знаят, мамо… целият университет.
— И защо мълча толкова време?
— Мислех… че може би ще свърши от само себе си. Надявах се той да се вразуми… — гласът ѝ трепна.
Тя ме погледна предпазливо, сякаш търсеше пукнатина в мен.
— Мамо… ти… добре ли си?
— Добре съм — отвърнах спокойно. — Благодаря.
Ива постоя още миг, поколеба се, после без дума се прибра в стаята си.
Тихомир спеше дълбоко, почти невинно.
Устата му беше леко отворена, единият му крак висеше от дивана…
Предател.
Приближих се, наведох се над него и няколко секунди изучавах познатото, някога любимо лице. А после, напълно неочаквано дори за самата себе си, изкрещях:
— Ставай!
Той подскочи мигновено.
— Какво… какво става?! — замигна объркано. — Колко е часът?
— Точното време да си събереш багажа и да си тръгнеш — казах ледено.
Втренчи се в мен, сякаш не разбираше думите ми. Две, три секунди.
После осъзна.
— Стефка… — започна внимателно той. — Ти какво…
— Жанета — прекъснах го. — Четвърти курс. Розово яке.
И тогава…
Той сякаш си отдъхна.
Раменете му се изправиха, лицето му се изглади, стана почти спокойно.
— Чуй ме — каза равномерно. — Отдавна исках да го изрека. Ние с теб сме като квартиранти. Чужди хора.
А с нея… с нея всичко е истинско.
Обичам я.
— Чудесно — отвърнах сухо. — Тогава я обичай.
Но не тук.
Защото този апартамент е мой и на дъщеря ми.
Тихомир си тръгна леко. Почти с настроение.
След три дни се обади.
Гласът му беше несигурен, смачкан, сякаш не беше спал.
— Стефка… трябва да поговорим.
— За какво? — попитах хладно.
— Жанета… тя… каза, че не е готова за сериозна връзка.
Не издържах и се разсмях.
— Ясно.
Е, и аз не съм готова.
Не съм готова да ни връщам.
Нито днес. Нито утре.
Никога.
Подробностите донесе по-късно Ива.
Оказа се, че Жанета…
