Един ден, уж между другото, Тихомир Каменар подхвърли с равен тон:
— Не мислиш ли да освежиш косата си? — погледна ме бегло. — Белите нишки вече се набиват на очи…
След това насочи вниманието си и към тялото ми.
— Понапълняла си, Стефка Орлова — каза на тръгване, сякаш отбелязваше времето. — Трябва да се внимава. По-малко храна, повече движение. Все пак годините си казват думата…
Всеки ден думите му се забиваха в мен като тънки карфици — дребни, но безпогрешно болезнени.
А истината беше, че не бях напълняла.
И при ръст метър и седемдесет кантарът все така показваше петдесет и седем килограма — същото число, което помня от деня на сватбата ни.
Просто погледът му вече не беше същият.
Гледаше ме отдалечено, сякаш сравняваше, сякаш търсеше нещо друго.
Тогава най-сетне си го признах: „Има друга.“
За да спра да се лъжа, си взех разрешение от работа под претекст, че имам час в поликлиниката, и вместо това се запътих към университета, където Тихомир преподаваше.
Октомврийският дъжд ситно чукаше по стъклото, чистачките скърцаха монотонно, а аз бях паркирала срещу входа, чувствайки се като нелепа героиня от евтин криминален роман.
„Глупости… ще излезе сам и аз ще изглеждам като ревнива истеричка“, убеждавах се.
Четиридесет минути по-късно той се появи.
Но не беше сам.
До него вървеше момиче — съвсем младо, едва двайсетгодишно. Руса коса, стройни крака в тесни дънки, късо розово яке, ослепително ярко на фона на сивия ден.
Тя говореше оживено, смееше се, отмяташе глава.
А той я гледаше.
По начин, по който никога не ме беше гледал — дори в началото, когато аз самата бях по-млада от това розово яке.
Двамата се качиха в неговата кола и потеглиха.
Аз останах още цял час зад волана.
Дъждът ту спираше, ту отново започваше. Слънцето за миг пробиваше облаците, после пак се скриваше.
„Трябва да говоря с дъщеря си“, реших накрая.
Ива Каменар беше на деветнайсет и учеше втори курс в същия университет. Знаеше всичко за всички — такава си беше, любопитна и наблюдателна.
Вечерта Тихомир се беше отпуснал пред телевизора. Върна се късно, измърмори, че „работата го е смазала“, и почти веднага заспа.
Аз дълго седях сама в кухнята, събирайки кураж, преди тихо да повикам:
— Ива…
