— Поне веждите си можеше да оправиш… — подхвърли съпругът ми с равен тон. — Страшно е да те гледа човек.
— Моля? — надигнах вежди аз, макар да бях чула всяка дума ясно.
— Нищо, забрави — отряза кратко Тихомир Каменар, махна с ръка и се прибра в другата стая.
Той изчезна зад вратата, а аз останах на място, сякаш закована, с усещането, че нещо в гърдите ми бавно се свива.
„Ами ако е прав?“ — промъкна се натрапчива мисъл.
Истината беше, че почти не се вглеждах в отражението си. Сутрин всичко ставаше на бегом — вода на лицето, паста за зъби, косата стегната на опашка и навън към работа.
Работех като готвач в уважаван ресторант, но Тихомир никога не беше стъпвал там. За него аз бях просто жена му — онази, за която изведнъж било „страшно да се гледа“.
Опитах се да изтрия думите му от ума си, но те се бяха впили дълбоко и отказваха да си тръгнат.
След няколко дни погледът му се спря на ръцете ми и лицето му се изкриви недоволно.
Ноктите ми бяха къси, без лак. Обикновени ръце. Ръце на човек, който всеки ден готви, за да има стабилност у дома. Ръце, които вече пет години държат и двама ни на повърхността, докато университетската му заплата стига едва за дребни разходи.
— Между другото, маникюрът не е измислен случайно — промърмори той.
Каза го съвсем делово, докато пред огледалото връзваше вратовръзка.
Нова.
Тъмнобордо, с фина ивица.
Не бях я купувала аз. И изобщо… откога носеше вратовръзки?
— Хубава е — подбрах внимателно думите си.
— Какво? — погледна ме бегло. — А, това ли… подариха ми я наскоро.
— За рождения ти ден?
— Да, точно така.
Рожденият му ден беше през март.
Навън обаче беше октомври.
Исках да го кажа на глас, но си замълчах.
Вратовръзката не беше единствената промяна.
Тихомир смени парфюма си — ароматът беше остър, младежки, някак чужд. Телефонът му вече винаги лежеше с екрана надолу. Започна да се прибира все по-късно, оправдавайки се ту с „важна среща“, ту с това, че „работата не търпи отлагане“.
Ризите си изненадващо започна да глади сам.
Не му се получаваше особено добре, но аз не възразявах.
А дребните забележки към мен не спираха, а напротив — с всеки изминал ден ставаха все по-чести и по-болезнени.
