Държеше се леко настрана, сякаш винаги пазеше собствена територия. Такъв беше Филип по принцип — затворен, премерен, човек, който рядко разкрива мислите си. Когато с Калина Радославова се запознаха преди три години на фирмено събиране на общи приятели, именно това я спечели: уравновесеността му, чувството за стабилност и липсата на излишна показност. До него всичко изглеждаше по-подредено и сигурно.
Тя се приготви набързо — облече дънки, дебел плетен пуловер и нахлузи якето. Навън април все още не беше отстъпил напълно студа си. Калина грабна чантата, пъхна вътре портмонето и телефона, после се запъти към кухнята.
— Тръгвам — каза тя, надниквайки при Филип, който тъкмо беше пуснал чайника.
— Добре — отвърна той, но вместо да остане на място, се обърна и неочаквано се приближи, обхващайки раменете ѝ. — Недей да се напрягаш толкова. Всичко ще мине наред.
— Не съм напрегната, наистина — усмихна се Калина и за миг се притисна в него, вдишвайки познатия аромат на одеколона му. — По-скоро се вълнувам.
— Още по-добре — кимна той. — Ще се видим довечера.
Тя му отвърна с кратък поглед, пълен с обещание, и излезе, без да се обръща, сигурна, че денят тепърва ще ѝ поднесе нещо повече от обикновена сутрешна разходка.
