Бъди себе си
Тичах към родилното отделение при сестра си и в движение пуснах няколко монети в дланта на циганка с бебе до портала. Неочаквано тя застана пред мен, препречи пътя ми, стисна ме здраво за китката и тихо изрече: „Почакай тук.“ Замръзнах, без да разбирам какво става. А след пет минути станах свидетел на нещо, от което коленете ми омекнаха.
Калина Радославова се стресна от звъна на телефона още по тъмно. Ръката ѝ инстинктивно посегна към нощното шкафче, а пръстите уловиха трептящия екран. През съня си успя да разчете името: „Мама“.
— Ало… — прошепна тя, притискайки апарата до ухото си и примигвайки.
— Калина, Албена роди! — гласът на майка ѝ звънтеше от щастие. — Момченце, три килограма и седемстотин, съвсем здраво.
Сънливостта се изпари за миг. Калина се изправи рязко в леглото, внимавайки да не събуди Филип Вълков, който дишаше равномерно до нея.
— Наистина ли? Кога? Как е тя?
— През нощта, в три. Всичко мина добре, просто е много изморена. Аз вече тръгвам натам. Ти ще дойдеш ли?
— Разбира се! — Калина вече ставаше, нахлузвайки халата си. — Сега се приготвям и тръгвам.
Тя затвори и се облегна на хладната стена в коридора, усещайки как радостта я залива отвътре. Албена Маришки беше станала майка, а мисълта за това я изпълваше с вълнение, което обещаваше още събития напред.
