— Маргарита Цветанова, какво сме намислили за вечеря днес? — извика още от входната врата Радослав Любомиров.
В отговор не се чу нищо. Той набързо изу обувките си и почти хукна към спалнята. На леглото лежеше съпругата му — неподвижна, с пребледняло лице, в безсъзнание.
— Детето е добре, но хемоглобинът на жена ви е тревожно нисък. Нуждае се от покой, пълноценно хранене и никакви нерви. В момента е на система и спи. Можем ли да поговорим в кухнята? — предложи лекарят.
— Какво дете?! — Радослав онемя. За първи път чуваше подобно нещо.
— Не знаете ли, че съпругата ви е в третия месец? — лекарят го изгледа изненадано.
— Не… вероятно е искала да ме изненада.
— В такъв случай — успяла е, — усмихна се леко докторът. — Да подготвим документите и да я транспортираме до болница в София.
Само че Радослав отлично знаеше — дете от него не можеше да има. Преди години лекарите категорично му бяха казали, че е безплоден. Изводът беше жесток и ясен: Маргарита имаше друг мъж. Вълна от ревност и ярост го заля, а в главата му се роди безумна мисъл — да си отмъсти.
— Жанета Велизарова, какво ще кажеш да вечеряме навън тази вечер? — обади ѝ се той.
— Радослав, това на какво се дължи? Нали все повтаряше колко си предан на жена си. Да не се е случило нещо?
— Да, осъзнах колко глупаво е било да подминавам такава невероятна жена, — изрече той с престорен възторг.
Същата вечер Радослав удави болката си в алкохол и слабости, които никога не би си позволил на трезва глава. Жанета не пропусна шанса — отдавна таеше мисълта да разруши брака на колегата си.
На сутринта главата му се пръскаше. С ужас откри до себе си заспалата Жанета. Почти нищо не помнеше, но ясно съзнаваше, че е прекрачил граница, която не биваше да се преминава. Не така го беше възпитала майка му.
— Тя ми изневери… значи и аз имам право, — опитваше се да се оправдае сам пред себе си.
Побърза да се измъкне и да се прибере у дома. Приведе се в приличен вид, хапна нещо, мина през магазина за плодове и пое към болницата.
— Можете да влезете, преместена е в стая номер единайсет, — каза сестрата на поста.
Срамът го изгаряше отвътре, но Радослав реши, че балансът вече е възстановен. Сметките помежду им бяха изравнени и могат да започнат отначало. А и дете… дори да не беше негово — той винаги бе мечтал за такова.
— Любими, толкова се радвам, че дойде!
— Извинявай, не успях снощи. Извикаха ме спешно по работа, трябваше да уредя един проблем.
— Надявам се да не е било нещо сериозно?
— Не, дреболии. Не се тревожи.
— Исках да ти кажа, че съм бременна, но самата аз не можех да повярвам. Смятах първо да отида на лекар, да проверя пак… Не успях. Явно понякога наистина стават чудеса!
Радослав внимателно наблюдаваше лицето ѝ, търсеше и най-малкия признак на лъжа. Значи тя искрено го смяташе за баща на детето? А какво ставаше с лекарските заключения? Явно щеше да се наложи нови изследвания.
След няколко дни Маргарита се прибра у дома. Съпругът ѝ я обграждаше с грижи, пазеше я от всякакви тревоги и се стараеше храната ѝ да е разнообразна и полезна, но вътре в него неспокойната съвест не му даваше покой и мислите му ставаха все по-мрачни, подготвяйки почвата за следващите събития.
