Още по тъмно телефонът ѝ избръмча. На екрана изскочи известие от банката получател: „Постъпили средства“. Сумата беше толкова внушителна, че редът не стигаше да побере всички нули. Гергана се облегна на фасадата, студът от камъка я прониза, а напрежението, трупано с месеци, най-сетне се отпусна. По бузата ѝ се търкулна една-единствена гореща сълза — не от радост, а от освобождение.
Набра номер, който знаеше наизуст.
— Ало, Йорданка Дунавска? — прошепна, сякаш да не подплаши тишината. — Тръгвам. Да… всичко приключи. Не, моля ви, не плачете. Купете лекарствата. И уведомете доктора — операцията я поемаме. Днес. Веднага.
Затвори, прибра стария апарат в джоба и тръгна към спирката. Предстоеше ѝ цял списък от дребни и големи дела: да върне заемите на съседите, да си вземе истински обувки, които да не пропускат вода, и да постави паметник на баща си — такъв, какъвто заслужава.
Снегът вече не ѝ бодеше лицето. Вятърът сякаш утихна, а градът около нея за първи път не изглеждаше враждебен. Крачките ѝ станаха по-уверени; дишането — по-дълбоко. Не защото проблемите бяха изчезнали, а защото най-тежкият товар беше свален.
Зад стъклените врати на банката Ванеса Огнянова, с ръце, които едва се подчиняваха, надраскваше обяснителна записка до централата. Опитваше се да намери думи за загубата на ключов клиент — загуба, причинена от едно прибързано пренебрежение и мръсно яке. Изреченията ѝ се късаха, логиката се разпадаше, а мастилото оставяше треперливи следи.
Гергана вече беше навън, по пътя си. Пред нея имаше работа, отговорности и ново начало. И този път — без да се оглежда назад.
