Гергана забеляза как охранителят Драгомир Валентинов нервно дъвче дъвка, а после, сякаш предусетил надвисналата буря, бавно отмести крака си от пътеката. Въздухът в залата сякаш се сгъсти.
— Да… да закриете? — Ванеса Огнянова преглътна рязко, а очите ѝ трескаво пробягаха по екрана. — Гергана Филипова, осъзнавате ли колко крайно е това решение? Става дума за колосални суми. Таксата за превода ще излезе колкото цял апартамент. Нека се оттеглим в кабинета ми, моля ви. Имаме подбран чай, бонбони…
Тя направи крачка напред и протегна ръка, сякаш да оправи несъществуваща гънка по ръкава на якето — същото яке, което допреди минути я беше отвращавало.
— Не ме докосвайте — гласът на Гергана остана спокоен, но достатъчно хладен. Управителката дръпна ръката си, сякаш се беше опарила. — Драгомир каза, че това не е приют. В този смисъл сме на едно мнение.
— Драгомир е пълен кретен! — пискливо избухна Ванеса, губейки самообладание. — Уволнен е! Веднага! Драгомир, предай пропуска си!
Охранителят не помръдна. Той разбираше. Пред очите му нещо необратимо се разпадаше.
— Не е нужно да уволнявате никого — каза Гергана уморено. — Просто изпълнете задълженията си. Оформете превода. Не искам вашия чай. Искам да изляза оттук и да се измия.
— Гергана Филипова, моля ви… — Ванеса сниши глас и се наведе към нея. — Ако изтеглите депозита, ще ни отрежат годишните бонуси. На целия екип. Аз ще бъда понижена… Имам ипотека, две деца…
Гергана я погледна продължително. Внимателно. Със същия безстрастен поглед, с който човек наблюдава насекомо.
— В продължение на шест месеца нямах пари дори за обезболяващи за баща си, защото вашите юристи блокираха картите му час след смъртта му — изрече тя. — Продадох всичко, освен това яке. Преди три месеца дойдох тук да помоля за отсрочка по кредитната карта — за пет хиляди лева. Вие лично, Ванеса Огнянова, ми отказахте и ми препоръчахте да си намеря втора работа.
Управителката застина. Този разговор не съществуваше в паметта ѝ — още едно безлично лице сред десетки на ден.
— Започвайте процедурата — повтори Гергана.
Оформянето отне близо четиридесет минути. През цялото време Ванеса Огнянова тракаше по клавиатурата с треперещи пръсти и я гледаше със смазан поглед. Дамата с кашмиреното палто отдавна беше изчезнала, предусетила напрежението. Драгомир седеше в ъгъла, приведен, с ръце, обхванали главата му.
След последния подпис Гергана прибра документите в чантата си. Ципът отново заяде, но този път никой не се осмели да се подсмихне. Администраторката се втурна да помогне, ала Гергана се справи сама.
— Всичко добро — хвърли тя в празното пространство.
— Довиждане… — прошумоля Ванеса.
Гергана излезе навън. Вятърът я удари в лицето с шепа остър, бодлив сняг. Прогизналите ѝ обувки пропускаха вода, но тя почти не го усети. Извади стария си телефон с напукан екран, стисна го в дланта си и пое дълбоко дъх, готова за следващата крачка.
