Студът, който Ванеса Огнянова носеше със себе си, сякаш пълзеше по пода и се впиваше в хората – същият онзи хлад, с който отказваха кредити, докато клиентите започваха да се извиняват, че изобщо са прекрачили прага.
— Какво става тук? — гласът ѝ беше тих, почти нежен, но ефектът беше мигновен: шумът в залата секна, а въздухът натежа. — Драгомир Валентинов? Защо има врява в клиентската зона?
— Ами… госпожо Огнянова — охранителят се изпъчи, посочвайки Гергана Филипова, която пълзеше по пода и събираше разпилените листове. — Жената не е в ред. Обяснявам ѝ, че има санитарни изисквания, ред, правила…
Ванеса я изгледа с явна неприязън, плъзгайки поглед по гърба ѝ, по евтиното яке, по протритите ръкави.
— Госпожице — изрече тя с леден, отсечен тон. — Напуснете помещението незабавно. В противен случай ще извикаме охрана за бързо реагиране. Това е частна собственост.
Гергана вдигна последния документ. Същия, върху който кубинката на охранителя беше оставила мръсен, релефен отпечатък — точно върху фамилията. Тя се изправи бавно. Нещо вътре в нея щракна и изгасна, като предпазител, който до този момент беше държал страха и неудобството под контрол. Остана само студена, звънтяща празнота.
— Обадете се — каза тя спокойно, без да откъсва поглед от управителката. — И повикайте полиция. За унищожаване на официални документи.
— Как си позволяваш да говориш така? — започна Драгомир, пристъпвайки напред.
— Място — произнесе тихо Гергана. В една-единствена дума имаше толкова тежест, че охранителят замръзна на място.
Тя подаде съсипания лист на Ванеса Огнянова.
— Прочетете.
Управителката въздъхна демонстративно, сякаш ѝ причиняваха мъченичество, и хвана документа с два пръста. Погледът ѝ пробяга по заглавието. „Удостоверение за право на наследство по закон…“. После надолу. „Наследник: Гергана Филипова… Наследодател: Цветан Борисов…“.
Очите на Ванеса се разшириха. Тя примигна, сякаш прочетеното беше халюцинация. Цветан Борисов — собственикът на веригата автокъщи и основен акционер в техния клон. Човекът, чиито сметки представляваха златния резерв на филиала.
Знаеше, че е починал преди половин година. Знаеше го целият банк. Очакваха наследниците, спекулираха — млада съпруга, съдружници, адвокати. Никой обаче не беше подготвен да види дъщеря му с обувки, омотани с тиксо.
Ванеса прехвърли поглед към монитора на администратора и бързо зачука по клавиатурата, сверявайки данните с личната карта, която Гергана вече беше оставила на гишето. Цветът на лицето ѝ започна да се променя — от червенина към болнавосиво.
— Цветан Борисов… ваш баща? — гласът ѝ се пречупи и се превърна в дрезгав шепот.
— Беше — отвърна кратко Гергана. — Дошла съм да закрия всички сметки. До последната. И да преведа средствата в „Сбер“. Реквизитите са тук.
В залата се чу отчетливото тиктакане на стенния часовник, а администраторът зад гишето застина, без да смее да помръдне.
