— Аха — изкриви устни Благой Ковач с кривата си усмивка, — сигурно е бил толкова организиран, че и количка си е докарал. Иначе как щеше да измъкне цялото това богатство, без никой да усети?
— Напълно възможно е — разсъждаваше на глас Зорница Старозагорска, вече на ръба на отчаянието. — Под прикритието на музиката и суматохата е влизал по няколко пъти. По една кутия, по две… А аз какво ще кажа на хората? Как ще им обясня, че подаръците им са се изпарили?
— Тук няма какво да му мислим — отсече Благой. — Звъним в полицията. Не е нормално да те оберат в собствения ти дом!
Зорница вече посягаше към телефона, решена да набере спешния номер, когато неочаквано се чу глас откъм антрето:
— Чакайте малко… защо ви е полиция?
На прага стоеше Теодор Пиринки — брат ѝ, с повдигнати вежди и искрено недоумение в погледа.
— Теодоре? — изненада се Благой. — А ти откъде се взе?
— Дойдох да проверя дали всичко е наред — отвърна той. — Изчезна ми сестрата вчера, а и ти, доколкото чух, си бил доста „в кондиция“.
— Влизай, ще оправим първо главите, после ще ходим в полицията — махна с ръка Благой. — Зорница е без подаръци, без пари… някой е действал ловко, под носа ни.
— Ти сериозно ли говориш? — Теодор го изгледа като човек, който чува нещо абсурдно. — Ти да не си изгубил паметта?
— За какво говориш? — намеси се объркано Зорница.
— За това, че именно той ме накара да пренеса всички подаръци в килера! — отсече Теодор. — Мърмореше, че ако някой бутне масата, всичко ще се строши. А така — по-сигурно било. И парите събра в един плик и ги прибра някъде. Само дето не знам къде. Кажи, Благой, къде ги нави?
— Мамка му… — хвана се за главата Благой. — Нищо не помня…
Зорница се стрелна към килера и след секунди оттам се разнесе възторжен вик:
— Тук са! Всичко е тук! Гофретникът, тостерът, телефонът… абсолютно всичко!
— Добре де — почеса се по тила Благой, — а парите?
Тримата започнаха щателно претърсване. Отвориха шкафове, чекмеджета, джобове. След близо час се отказаха — гладът надделя.
— Ще ви направя набързо печено пиле — въздъхна Зорница. — Мариновано е още от вчера.
Не мина много време и от кухнята се разнесе писък:
— Благой!
Мъжете се втурнаха. На масата лежеше суровото пиле, а от корема му стърчеше плик, увит в найлон.
— Това какво е? — Зорница извади „пълнежа“ с два пръста.
— Еха… — изсмя се Теодор.
— Ами… — измърмори Благой. — Явно съм решил, че никой няма да бърка в душата на пилето.
Зорница поклати глава, размахвайки пръст към него. Радваше се, че парите се намериха, но си обеща едно — повече никога да не допуска Благой Ковач да стига до състояние, в което започва да пълни домашните птици с пликове.
