Веселбата обаче изобщо не стихна заради нейното отсъствие – гостите бързо намериха как сами да се забавляват. Най-изобретателните разчистиха място и се заловиха с танци, после някой пусна караоке на телефона си и скоро песни се изливаха една след друга почти до зазоряване.
Точно в полунощ Благой Ковач се сети за жена си и я откри дълбоко заспала. Опита се да я разбуди, но в отговор получи само неясно мърморене. Той се отказа от мисията и пое юздите на празненството, което в неговия вариант означаваше непрекъснати наздравици и гръмки речи.
Когато дойде време гостите да си тръгват, именно съпругът на юбилярката ги изпращаше – залитайки и едва удържащ се на краката. След като прегърна зет си и затвори портата след него, Благой се довлече до хола, строполи се на дивана и мигом заспа, придружено с оглушително хъркане.
Зорница Старозагорска отвори очи чак по обяд.
„Боже, какъв срам!“ – ахна тя, след като хвърли поглед към часовника и после надникна към верандата. „Как можах да проспя всичко? Какво ли си мислят хората? Явно юбилеят официално ме въведе в старостта…“
Мърморейки укорите си, тя се зае да разчиства следите от нощното угощение. Когато домът отново доби приличен вид, в съзнанието ѝ изплува споменът за една от изненадите – електрическа гофретница, която беше забелязала сред подаръците.
Реши да поглези и себе си, и мъжа си с нещо по-специално за закуска, а и да изпробва новата придобивка. Насочи се към масичката, където бяха струпани даровете, но там нямаше никаква гофретница.
Липсваше и чисто новият телефон, подарен от сина ѝ и снаха ѝ, както и още куп неща. С треперещи пръсти Зорница започна да разпечатва пликовете, в които очакваше поне парични подаръци.
Всички до един се оказаха празни, освен бележките вътре: „Зори, уплаших се да не ти донеса пети тостер, затова реших да са пари. Твоя Евелина“, „Зорница, не съм по подаръците, купи си сама каквото пожелаеш. Честит юбилей. Брат ти“, „Приятелко, ти вече имаш всичко, затова – средства за СПА. Целувки. Донка“.
— Значи… всичко е изчезнало? — устните на Зорница Старозагорска се разтрепериха от обида и недоумение. На масата бяха останали само дреболии: ваза, свещник, електрически тирбушон и купчина празни пликове.
Вчерашната рожденичка се отпусна тежко на стола и огледа стаята с празен поглед. В този момент на вратата се показа смачканото лице на Благой.
— Зори, ъъ… какво става, защо си такава? — той търкаше очи и се опитваше да фокусира погледа си върху нея, но алкохолът още не го беше пуснал напълно.
— Благой, подаръците ги няма! — гласът ѝ потрепери, на ръба на сълзите. — И парите също.
— Я стига! — той почти изтрезня. — Нима някой е посмял да ги отмъкне? А всички изглеждаха толкова читави хора!
— Как може да говориш така?! — възмути се тя. — Та нали бяха само близки! Освен ако… някой външен не е влизал? Някой да се е промъкнал, докато всички се веселяхме?
— Ами… — проточи Благой замислено, сякаш тази възможност тепърва започваше да му се избистря.
