Зорница Старозагорска беше решила твърдо: юбилеят ѝ ще се празнува у дома, в спокойна и близка атмосфера. Всички опити на роднини и приятели да я склонят да наеме заведение, кафене или ресторант, се разбиваха в упоритото ѝ „не“.
— Какво ще правя в ресторант? — възмущаваше се бъдещата юбилярка. — Само знаят как да точат пари. Ще вземат безумни суми, а накрая ще си тръгнем гладни и жадни. И после разправят, че водещите измисляли унизителни конкурси. Ужас! Не, не и пак не! Нима не мога сама да нагостя хората си?
Когато някой предпазливо попиташе къде смята да настани толкова гости, Зорница Старозагорска за миг се замисляше, пресмяташе нещо наум и съвсем уверено отговаряше:
— Ама моля ви се! На вилата има място предостатъчно. Чист въздух, зелен лук в градината, а и можем да пеем до зазоряване — не като в ресторанта, дето в единайсет вече те гледат на криво. Ще сглобим дълга маса, ще направим пейки — цял керван хора ще поберем!
Цялата седмица преди празника тя не даваше мира на съпруга си, Благой Ковач, като го караше да я развежда по магазини и непрекъснато да пътуват между града и вилата, за да зареждат с продукти.
— От тебе покой няма — мърмореше той зад волана. — Нали ти предлагаха ресторант? Не, пари щадим! А мен кой ще ме пожали?
— Благой, не се оплаквай — отрязваше го Зорница. — Сам знаеш колко обичаш вилата. Караj и не философствай!
В навечерието на юбилея домакинята буквално се беше преселила в кухнята. Пържеше, вареше, режеше салати, месеше и печеше тортата. Помощ така и не се намери — всички годни да помагат роднини и приятели бяха на работа. Така Зорница Старозагорска се труди сама, с усмивка и умора, досущ като Пепеляшка. (Или ако някой предпочита — като бабата от приказката за Колобока, както иронично би отбелязал авторът.)
Благой Ковач отказа да се доближи до печката още от самото начало:
— Ти отлично знаеш, че кухнята не е за мен. По-добре ще сглобя масата и пейките от дъските.
С това Зорница напълно се съгласи. Кухнята не прощава грешки. С тръпки си спомни неговите „кулинарни подвизи“, когато реши да я изненада със сладък спомен от детството и сложи консерва със сгъстено мляко да ври, а после я забрави пред телевизора. Миенето на тавана и стените не беше най-страшното. По-лошото беше, че Благой едва не получи удар, когато консервата гръмна. А след опита му да прави палачинки тиганът беше изпратен с почести — първата палачинка така се беше залепила за незалепващото дъно, че двата предмета останаха завинаги свързани.
— Това си е талант — вайкаше се Зорница Старозагорска, докато със сълзи на очи се сбогуваше с новия тиган. Оттогава до готвенето той повече не беше допускан.
И ето че настъпи дългоочакваният ден на юбилея. Празнуващата беше вече сериозно изтощена от приготовленията, но продължаваше да се върти из къщата, довършвайки последните детайли и мислейки как след малко ще започнат да пристигат първите гости.
