…бездомни котенца, а и планината от документация никога не намаляваше сама. Когато най-сетне прекрачи прага на дома си, Лора Василева едва намери сили да си спретне нещо набързо за вечеря. Мисълта ѝ беше само една – сън. Тъкмо се приготвяше да угася лампата, когато нещо я накара да застине.
Откъм стената се разнесе отчетливо, протяжно скърцане, сякаш старо дърво се огъваше под нечия тежест.
Сънливостта изчезна мигновено. Очите ѝ се разшириха, слухът ѝ се изостри до болка. Вече нямаше съмнение – Уляна Маришки беше права. Тя просто беше търсила източника на шумовете на грешното място. Звуците не идваха от нейния дом, а от съседната къща, долепена почти плътно до спалнята ѝ. Лора бавно и предпазливо отдръпна пердето, стараейки се да не издаде и най-малкия шум, и надникна навън. Гърлото ѝ се сви – едва не извика и рязко се дръпна назад, притискайки се до стената.
В пролуката между дъските за секунда се плъзна нечия сянка.
Настъпи тишина, тежка и напрегната. И после – внезапен, оглушителен трясък, сякаш нещо тежко се блъсна в пода. „Бум!“ След него – нещо, което изобщо не беше готова да чуе: кратък, задавен стон. По гърба ѝ пробягаха ледени тръпки.
— Не, не… там няма да стъпя, — прошепна тя, повече на себе си, опитвайки се да укроти лудо блъскащото се сърце. — Това е елементарно правило за оцеляване: не ходиш сам през нощта да проверяваш странни шумове в изоставени къщи. Ще чакам до сутринта.
На следващия ден Лора беше почивна. Слънчевата светлина разпръсна нощните страхове и ги превърна в нещо неясно и почти смешно. Въпреки това безсънните нощи вече се бяха превърнали в проблем, който не можеше да бъде пренебрегван. Събра смелост и решително прекрачи в съседния двор.
Къщата я посрещна с мъртва, звънтяща тишина. Когато влезе вътре, я удари тежък мирис на прах, влага и още нещо – сладникаво и отблъскващо. Лора включи фенерчето на телефона си. Снопът светлина разкри олющени стени, накривена стара печка, обърната пейка и груба дървена маса, покрита с наслоена мръсотия.
В първия момент ѝ се стори, че това е просто поредната изоставена селска къща.
Но с всяка следваща крачка усещането, че тук някой идва, ставаше все по-натрапчиво. Прахът не беше навсякъде. Забеляза следи от ядене – разпилени костилки от горски плодове, огризки от ябълки, люспи от царевица и черупки от домашни яйца. После погледът ѝ попадна на купчина парцали, по които личаха тъмни, засъхнали петна, тревожно наподобяващи кръв.
— Добре… стига толкова за днес, — измърмори тя и започна бавно да отстъпва към изхода.
Точно тогава отново се чу онова протяжно, зловещо скърцане.
А след него – поредица от бързи, леки звуци, като тихо тичане на боси крака. Сякаш някой се движеше предпазливо из къщата, опитвайки се да остане незабелязан.
В ума на Лора се появи абсурдна картина – призрак на бивш фелдшер, който бърза на нощна смяна. Тя рязко се обърна, готова да побегне, но ново, още по-силно скърцане над главата ѝ я накара да подскочи. В паниката се спъна в полумрака.
Кракът ѝ се закачи за преобърнатия стол. Загуби равновесие и се стовари тежко върху мръсния дървен под. Телефонът изхвръкна от ръката ѝ, удари се в дъските, екранът угасна и апаратът се търкулна някъде в ъгъла. Лора изруга тихо и се опита да се изправи, но остра болка в глезена я прониза и тя неволно извика. Беше разтегнала връзките. Болката, уплахата и усещането за пълна безпомощност я докараха до сълзи. Колко нелепо – да се вмъкне в чужда къща, да се контузи и най-вероятно да счупи телефона си.
— Да ви помогна ли? — прозвуча тих, почти несигурен глас.
Лора застина. Сърцето ѝ се срина някъде дълбоко, после отново подскочи в гърлото. Тя се втренчи в тъмнината и, неспособна да се изправи, започна да се отдръпва назад по пода, с лице към изхода.
— К… кой е там? — прошепна тя, а гласът ѝ изневери.
И когато вече очакваше да види нещо необяснимо и ужасяващо, в бледния лъч светлина, процеждащ се през пролуките на закованите прозорци, се появи дете.
— Господи… — изтръгна се от устните ѝ. — Ти си само едно дете!
Пред нея стоеше слабичко момче, може би на осем-десет години, облечено в стари, скъсани и мръсни дрехи. Русата му, почти ленена коса беше сплъстена и пълна с паяжини, сякаш току-що беше изпълзяло от някакво скривалище. Светлокафявите му очи я гледаха изпод вежди – с ням въпрос и прикрита предпазливост.
— Боли ли ви? — попита отново той, без да се осмелява да се приближи.
Лора беше смаяна. Макар че момчето очевидно се страхуваше не по-малко от нея, първият му порив беше да предложи помощ.
— Какво правиш тук? — попита тя, без да откъсва поглед от него.
— Живея тук, — отвърна той глухо, а в очите му проблесна предизвикателство.
— Сам? — недоверчиво повтори Лора.
Той само сви слабите си рамене.
— Преди бях с майка ми, в друго село. Преди две години тя се разболя тежко и… ме взеха в дом. Той е наблизо.
Момчето махна неопределено към гората, после събра кураж и пристъпи към нея.
— Нека ви помогна.
Едва тогава Лора забеляза, че и той едва се държи на краката си. Единият му крак беше стегнато превързан с мръсни парцали, през които личеше тъмно петно.
— А ти какво си направил? — кимна тя към раната.
— Опитах се да хвана риба на реката, за да ям. Камъкът беше хлъзгав и остър. Порязах се. Два дни почти не можех да ходя, — обясни просто той.
В този миг собствената ѝ болка изгуби всякакво значение. Лора забрави за разтегнатия глезен. Подпря се на стената, изправи се и, накуцвайки, поведе момчето към своята къща. Настани го на стол, извади голямата си аптечка и внимателно почисти дълбоката, вече загноила рана. После го накара да се измие от насъбралата се с дни мръсотия, намери стар анцуг, който му беше доста широк, но чист и топъл. Накрая го сложи на масата. Докато гледаше как гладното дете поглъща картофената запеканка с вълчи апетит, тя внимателно попита:
— Найден, защо избяга от дома?
Момчето подсмръкна и впери поглед в чинията.
— Там… там по-добре… — започна той несигурно, а думите му увиснаха във въздуха, оставяйки усещането, че най-тежкото тепърва предстои да бъде изречено.
