Мисълта се появи внезапно — остра и ослепителна като светкавица, която разкъсва нощното небе. Драгомир Огнянов не ѝ позволи да избледнее. Той веднага сграбчи телефона от бюрото и без капка колебание набра добре познат номер.
— Ростислав, здравей. Как вървят нещата при теб? — гласът му звучеше спокоен, но под повърхността му се усещаше напрежение.
— Полека, но стабилно — отвърна насреща бодър и уверен тон. — Повечето неща се подредиха. Няма да крия — твоята подкрепа изигра ключова роля.
— Радвам се да го чуя. Слушай, имам една молба — или по-скоро въпрос. Все още ли участваш в разпределението на младите медици след дипломирането им? Дъщеря ми току-що завърши и е убедена, че е призвана да спасява света.
— Разбира се, че да! — Ростислав оживено реагира. — Какво си намислил? Да я уредим в столична болница? Или пък в изследователския ни център?
— Не — отговорът дойде кратко и отсечено. — В село.
От другата страна на линията настъпи тишина, толкова плътна, че сякаш заглуши сигнала. След секунда се чу приглушен смях.
— Стига, Драго, не се майтапи. Хайде, кажи сериозно — къде да изпратим Лора Василева?
— Никога не съм бил по-сериозен — гласът на Огнянов не трепна. — Намери най-отдалеченото, най-забравеното от картата място и я насочи там.
Този кратък разговор, лишен от излишни обяснения, се оказа началото на поредица от събития, които щяха необратимо да променят съдбите на няколко души.
Когато Драгомир Огнянов взе решението да изпрати дъщеря си далеч от цивилизацията, той искрено вярваше, че суровите условия бързо ще я приземят. Беше убеден, че щом чуе името на населеното място, Лора ще се откаже още преди да отвори куфара си. Но тя, водена от желанието да докаже, че изборът ѝ не е каприз, прояви неочаквана твърдост. Така младата лекарка пое към Якоруда — малко и почти забравено селце, където я очакваше работа в местната амбулатория.
Пътуването ѝ отне почти цял ден. През прозореца на колата се нижеха безкрайни поля, редуващи се с гъсти горски пояси. Понякога Лора се улавяше, че с усмивка си представя как от храстите ще изскочи мечка — сякаш самото име на селото подсказваше подобна среща.
За новата лекарка беше осигурена малка, но здрава къща от червени тухли, със спретнат покрив и скромен двор. Съвсем до нея, почти залепена, стоеше друга постройка — стара дървена къща с прозорци, заковани с дъски. Изоставена от години, тя изглеждаше уморена от времето и тъжна, сякаш още един по-силен вятър би я съборил напълно.
В началото Лора беше истински запленена от новото си ежедневие. Тишината, лишена от клаксони и забързани тълпи, ѝ се струваше лечебна. Дори въздухът беше различен — чист и хладен, сякаш можеше да се пие като вода от планински извор. Но романтиката не продължи дълго и реалността бързо напомни за себе си.
Селяните приеха пристигането ѝ с подозрение. Скъпата кола, с която дойде, не остана незабелязана. Трактористи, доячки и стопани си шушукаха, че само от продажбата ѝ селото би могло да се издържа с години. Никой не разбираше каква е причината млада, поддържана и образована жена да напусне удобствата на големия град и да се засели в тяхната забравена от Бога Якоруда. Те я наблюдаваха внимателно, сякаш очакваха да се разкрие някаква измама.
Лора обаче не се отказа. Събра цялата си решителност и се хвърли в работа. Всеки пациент получаваше вниманието ѝ без изключение. Тя все още не беше загубила онзи първоначален плам, който с годините често се изтрива от умора и разочарование. За нея нямаше „дребни“ случаи — всеки човек имаше значение. С еднаква отдаденост вадеше треска от пръста на дърводелец, почистваше ожулени детски колене и търпеливо изслушваше възрастни жени, оплакващи се от високо кръвно и болки в ставите.
Около месец по-късно тя вече не беше чужденка. Хората започнаха да я приемат като своя. И точно тогава се появи проблемът — странен и необясним.
Лора започна да страда от безсъние. Нощем ясно чуваше необичайни шумове: тихи стъпки, скърцане на дъски, протяжен кучешки вой някъде в далечината. Няколко пъти ставаше от леглото, вземаше фенерче и внимателно обхождаше къщата, но не откриваше нищо. Когато една от редовните ѝ пациентки, възрастната Уляна Маришки, забеляза бледото ѝ лице и тъмните сенки под очите, поклати глава загрижено.
— Все за нас се грижиш, чедо, а себе си съвсем си занемарила — промърмори тя строго, но с топлина. — Лицето ти е като от восък, кръвчица няма в теб.
— Благодаря, бабо Уляна — усмихна се Лора и прикри прозявка с ръка. — Просто нощем нещо ме тревожи. Като съм сама в къщата, не ми е много спокойно.
Старата жена я изгледа внимателно с присвитите си, проницателни очи.
— А знаеш ли до каква къща си настанена? — започна тя тихо. — До онази, дето е с дъските по прозорците. Някога беше на предишния фелдшер. Твоята я вдигнаха по-късно, на същия парцел. В старата никой не се реши да живее.
— Защо? — попита Лора. — Лекарят ли беше лош?
— Не, работеше си като всички — махна с ръка Уляна. — Ама после се случи беда. Жена му отишла за горски плодове и не се върнала. Цялото село я търси — напразно. Той започнал да пие, а после… сам си сложил край. Когато отключили къщата, намерили истина, от която кръвта изстива — оказало се, че той я е убил в разпра. Искала да избяга в града, а той не издържал. Оставил писмо и признал всичко. Хората казват, че душата му не е намерила покой. Затова нощем се чуват стъпки, а някои дори виждали светлина в прозорците… Само дето никой не смее да провери.
Лора беше човек на науката и рационалното мислене. Историите за духове и свръхестествени същества, с които местните вече я бяха „черпили“, обикновено я забавляваха. Но този разказ я накара да потръпне. Тя ясно чуваше стъпките нощем, а дори не беше допускала, че идват от съседната къща.
Работните ѝ дни бяха толкова натоварени, че страховете бързо се разсейваха. В онзи ден например тракторист беше срязал сериозно ръката си и се наложи да му прави шевове. После доведоха няколко деца със съмнения за лишеи, а купчината документация също чакаше да бъде обработена. Когато вечерта се прибра у дома, Лора едва успя да си приготви скромна вечеря и с облекчение се насочи към леглото, без да подозира, че нощта няма да бъде спокойна.
