– Не знам и дори не искам да знам – отвърна Маргарита след кратка пауза. – Каква полза има? Нищо няма да се промени.
– Е, това вече е странно – възкликна Виктория Соколова. – Аз щях да вдигна половин София, само и само да видя заради каква жена един мъж би зарязал брака си.
– Защо да си го причинявам? Ако е по-млада и по-хубава от мен, ще се измъчвам без смисъл. Ако пък е обратното – ще е още по-унизително да знам, че ме е заменил с някаква случайна. Баба ми често повтаряше: със сила обич не се печели. Тръгне ли си мъжът – не го задържай и не се принизявай. Ако чувствата му са истински, сам ще се върне. А ако не – пътят му е свободен.
– Значи допускаш, че може да се върне? Ти чакаш ли го? – попита Виктория.
– Мислех, че не. Но днес, като видях розите от теб, не съм толкова сигурна.
– Подадохте ли вече молба за развод?
– Не. От онази нощ изобщо не сме си говорили. И как да стане? И двамата толкова години вярвахме, че градим нещо завинаги.
Три месеца по-късно Радослав Велизаров се появи отново. Късно вечерта, със същия стар куфар. Сякаш същият човек, но и напълно променен. Дълго се извиняваше, опитваше се да обяснява, оправдаваше се. Призна, че самият той се отвращава от собствената си слабост и че ужасно ѝ е липсвала.
Маргарита Филипова без излишни думи му приготви постеля в хола, а после отиде при момчетата, за да им прочете приказка за лека нощ. Задържа се дълго в детската стая – не беше готова за тежък разговор. Искаше първо да подреди мислите си, но умората я надви и заспа неусетно.
Сутринта се събуди с ясно решение: щастието трябва да се върне в дома им. То няма да е същото като преди, но ще бъде истинско.
Докато хората се обичат, прошката намира място.
