Виктория разбра всичко мигновено.
– Значи сватба няма? Добре че се отбих навреме… – изрече тя тихо, повече като констатация.
– Радослав Велизаров ни изостави още напролет – прошепна Маргарита Филипова и гласът ѝ се пречупи.
– Как така напролет? Нищо не си казала, нито ред си писала. Все отговаряше: „Всичко е наред, няма проблеми“, и толкова…
– А какво да обяснявам? Първо дори не можех да мисля за това – болеше прекалено силно и дойде като гръм от ясно небе. Може би съм се самозалъгвала, че ще се върне… После просто се изключих. Потънах в децата, взех още една четвърт щат на работа, а след време вече не ми се говореше. И за какво, всъщност?
– Типично за теб. Винаги си вървяла през живота с усмивка – „желязната дама“, всичко сама, без да показваш слабост. Само че така човек лесно се чупи, нали го знаеш?
Историята беше банална до болка. Студентски брак, след дипломирането – двама сина с разлика от две години. Всичко се подреждало сякаш от само себе си: без сцени, без ревност, без дребнави разпри. Женили се с идеята „завинаги“ и дълго време точно така живели. Той работел до изнемога, тя се грижела за дома и децата. Когато по-малкият, Явор Вълков, пораснал, Маргарита се върнала на работа – и тогава се появили първите пукнатини.
Радослав явно беше свикнал неговият свят да е кариерата, а нейният – семейството. Тя се опитвала да му обясни, че с новия график не смогва, но точно тогава той започнал сложен проект и почти не се прибирал у дома, което постави началото на разговори, които тепърва щяха да излязат наяве.
