Радослав Велизаров си тръгна от Маргарита Филипова още през март. Тя понесе раздялата без шум и без изповеди – не потърси съчувствие, не се оплака на никого. Дори родителите ѝ дълго време не подозираха нищо, тъй като живееха в друг град. Маргарита просто превключи на вътрешния си режим „ще мисля за това по-късно“ и се хвърли в обичайния си водовъртеж от задачи и отговорности. Двамата ѝ синове не ѝ позволяваха да потъне в самосъжаление, а и по-големият тъкмо трябваше да прекрачи училищния праг.
Виктория Соколова, нейна състудентка от младите години, се появи през август напълно неочаквано – беше дошла в града за юбилея на майка си. Как да не отиде лично да поздрави старата си приятелка за годишнината от сватбата? Още повече че самата Виктория беше свидетелка на брака на Маргарита и Радослав. Навремето тя танцуваше с обувката на булката, докато „крадяха“ невестата, и искрено се радваше на двойката – връзката им някога беше пример за целия курс.
Тя купи бутилка шампанско, стилна рамка за семейни снимки и букет рози за розовата годишнина. Час преди да тръгне, написа съобщение: „Ще мина довечера, удобно ли е?“ Маргарита се смути, за миг ѝ хрумна да откаже с някакъв претекст, но после си каза: „Пет години не сме се виждали, кога пак ще се случи?“ и отговори кратко: „Чакам те.“
Розите – високи, тъмночервени с бели оттенъци, точно такива, каквито Радослав ѝ подаряваше всяка година на този ден – я сковаха. Тя ги пое в ръце, наведе глава, вдиша дълбоко аромата им и… се разплака. За първи път от месеци насам. Виктория онемя, вгледа се внимателно в „булката“, огледа познатия коридор и усети, че зад тази тишина се крие нещо, което не се връзва с празника.
