— Ще се омъжиш, ще родиш дете и ще ни зачеркнеш! — изригна Красимира Орлова. — А ние какво? Ремонт бяхме замислили! Летните почивки вече съм набелязала! И вноските по колата кой ще ги плаща, а?!
— Мамо?.. — Ралица Овчар онемя и се отпусна на дивана. Добре че беше наблизо — иначе краката ѝ нямаше да я удържат. В съзнанието ѝ светна болезнена истина: през всичките тези години тя не е била дъщеря, а удобен източник на средства.
Красимира веднага усети, че е прекрачила границата, и рязко смени тона:
— Чуй ме, мило дете, аз просто се тревожа. Ами ако и този твой Захари Рилски се окаже същият мерзавец? Нали помниш как страда, когато Александър Емилов те предаде?
Само че този път Ралица вече не можеше да бъде заблудена. Мислите ѝ се подредиха светкавично. Изведнъж всичко си дойде на мястото: вероятно никога не е имало бременна жена от Александър — онова обаждане е било режисирано. И тогава, и сега майка ѝ е мислела единствено за собствения си комфорт и осигурения живот. Бракът на дъщерята означаваше край на стабилната „добавка“ към бюджета. Друго явно нямаше значение.
Същата вечер Захари Рилски дойде с колата си, за да вземе багажа на Ралица. Тя му се обади и му разказа всичко, без да спести нищо.
Така се стигна и до запознанството. Красимира мълчеше, вперила в дъщеря си студен, почти омразен поглед, докато Ралица пълнеше чантите. Нямаше намерение да остава повече и минута в този дом. Подкрепена от Захари, тя настоя майка ѝ да ѝ предаде ключовете от нейното жилище и информация за хората, които в момента живееха там. Беше решена сама да поеме контрола над живота си.
Когато Стоян Мартинов се прибра от работа, завари момента, в който Ралица и Захари излизаха с багажа. Той ги поздрави безучастно, влезе вътре и започна да се събува. Безразличието му я порази. А по-малкият ѝ брат Мирослав Денев през цялото време играеше на компютъра в съседната стая — купен, между другото, с нейните пари — и дори не надникна да види за какво се карат майка и сестра. Егоизмът му имаше откъде да е наследен.
…Биологичният ѝ баща, Любен Бургаски, поздрави Ралица за предстоящата сватба. Срещнаха се в едно кафене, заедно със Захари.
— Много се радвам за вас! Ще ме поканите, нали? — попита той с усмивка.
— Разбира се, татко — отвърна Ралица, сияеща от щастие.
— А майка ти? Красимира… като ме види там… — започна той колебливо.
— Няма „а“ — прекъсна го тя. — Обяви, че съм я предала и че не иска да ме познава. Нито ще дойде, нито я интересува.
Любен въздъхна:
— Прекалено си ги глезила, дъще. Но всеки урок си има цена. Най-важното е после да направиш правилните изводи. Хайде да не тъжим. Захари, обещаваш ли да обичаш, пазиш и защитаваш моето момиче? — попита той тържествено, но с усмивка.
— Обещавам — отвърна Захари Рилски. — Повече от всичко.
Ралица ги гледаше и усещаше колко силно ги обича. И колко е важно, че ги има.
А майка ѝ — нека живее така, както умее. За всичко останало има по-висш съд.
