Тези съмнения не се бяха появили изведнъж. Те бяха търпеливо насаждани години наред, най-вече от майка ѝ. „Той е по-млад от теб, прекалено общителен и лекомислен — повтаряше Красимира Орлова. — Защо след работа не се прибира веднага при теб? Къде се задържа и с кого прекарва времето си?“ Ралица Овчар знаеше, че Александър Емилов работи на ненормирано работно време и дълго не допускаше лоши мисли. Но думите на майка ѝ се бяха загнездили дълбоко в съзнанието ѝ, а сега всичко изглеждаше като зловещо потвърждение. Александър я беше лъгал — или поне така изглеждаше за нея.
След раздялата Ралица потъна в тежко униние. Самотата в апартамента я задушаваше и тя реши временно да се върне при майка си. Жилището ѝ беше отдадено под наем, а наемът се поемаше изцяло от Красимира Орлова — тогава Ралица нямаше сили да се интересува от нищо. Почти цялата си заплата също даваше на майка си, задържайки за себе си само минимална сума. Не изпитваше съжаление — вярваше, че така помага на семейството си.
Мина време, преди постепенно да изплува от това състояние. Усмивките се върнаха, макар и плахо, а интересът към света — макар и неуверено. Огромна роля за това изигра работата ѝ, която я държеше постоянно заета, както и фактът, че Александър беше сменил работното си място и повече не се засичаха. Раната не беше зараснала напълно, но вече не кървеше.
Животът продължи. Личните ѝ отношения обаче не вървяха. Страхът от ново разочарование я караше да държи хората на разстояние. Доверието ѝ беше разклатено. И все пак времето притъпява болката — и един ден Ралица срещна човек, когото сама нарече своята съдба. Захари Рилски я привлече силно още от първите срещи. Само месец след запознанството той открито ѝ призна чувствата си и ѝ предложи брак. Именно тогава всички потиснати страхове в нея надигнаха глава. Спомените за миналото изплуваха болезнено ясно — и тогава всичко изглеждаше прекрасно, и тогава също планираха сватба. А краят беше жесток.
Въпреки това, този път имаше разлики. Ралица инстинктивно пазеше връзката си в тайна. Най-вече от майка си. Дълго време успяваше да не говори за Захари. Той знаеше, че тя живее при Красимира Орлова, но дори не подозираше, че Ралица притежава собствен апартамент. Един ден Захари предложи да заживеят заедно.
— Премести се при мен. Имам собствено жилище. Нека опитаме няколко месеца, а после — както пожелаеш — ще направим сватба през лятото. Честно казано, аз не бих чакал и ден. Обичам те.
Той я гледаше с искрена нежност, а в главата ѝ се въртяха тревожни сценарии. „Толкова хубаво не може да е истинско…“ — мислеше си тя, разкъсвана между съмнението и желанието просто да бъде щастлива.
— И аз те обичам — отвърна тя след пауза. — Но искам първо да съм сигурна, че сме един за друг. А и… май е време да кажа на майка ми за нас и да ви запозная.
Новината за предстоящото ѝ преместване беше приета враждебно от Красимира Орлова. Всичко ѝ дойде изведнъж. Тя се смути, започна да изрежда разни неубедителни причини защо дъщеря ѝ не бива да напуска дома. Но Ралица не отстъпи. Скандалът ескалира и накрая, изгубила самообладание, със стиснати юмруци майката изкрещя:
— Ти няма да ни изоставиш! А кой ще ни помага?!
