Постепенно Ралица Овчар започна да се отказва от разни неща – просто нямаше сили за всичко. Вечер се прибираше изтощена, едва влачеше крака до апартамента си и буквално се строполяваше на леглото. За готвене и мисъл не можеше да става, а и за каквото и да било друго времето ѝ все не достигаше.
Тогава майка ѝ започна все по-често да я кани след работа у тях.
— Ела при нас — настояваше Красимира Орлова. — Ще си починеш, ще вечеряш като хората. Аз приключвам рано, успявам да мина през магазина и да сготвя. Можеш и да останеш да пренощуваш, сутринта ще тръгнеш направо за работа. Има свободна стая. Защо да се моташ до твоя апартамент само за сън?
Ралица дълго обмисля предложението и накрая се съгласи. Пренесе част от вещите си и заживя при майка си, при Стоян Мартинов и по-малкия си брат Мирослав Денев. През уикендите обаче все още се прибираше в собственото си жилище — нуждаеше се от усещането, че има свое място.
Не след дълго в живота ѝ се появи колега от работата. Александър Емилов беше с две години по-млад от нея, жизнен, усмихнат и заразително енергичен. Канеше я на събития, на кафе, на кино или просто на разходки из града. Покрай него Ралица сякаш си припомни какво означава да се радваш на живота. За пръв път започна да харчи пари не по задължение, а за собствено удоволствие — и с изненада установи, че това ѝ носи радост. Работата да изкарва средства я беше научила, но никога не се беше учила да ги харчи за себе си. За лични покупки все не оставаше време, за излизания — и компания. За сметка на това месец след месец помощта ѝ към семейството нарастваше, а с нея и техните нужди. Стоян така и не предприе стъпка към по-добра работа, заплатата му продължаваше да закъснява. На Мирослав постоянно му трябваше нещо ново — дрехи, играчки, после компютър и още куп неща. Та нали е брат ѝ, малък е, родна кръв — как да не помогне?
Александър внесе цвят и лекота в иначе притиснатото от работа и отговорности ежедневие на Ралица. Тя се влюби. Върна се да живее в своя апартамент и скоро двамата заживяха заедно. Връзката ѝ с майка ѝ не прекъсна — често се чуваха, разговаряха дълго, Ралица споделяше щастието си и говореше за чувствата си. Нещата дори вървяха към сватба. Веднъж тя и Александър отидоха заедно на гости при Красимира Орлова, на чай и запознанство. След тази среща майката първо с намеци, а после и съвсем открито започна да говори, че подобно решение не бива да се взема прибързано, че се тревожи за дъщеря си, че Александър не ѝ допада особено и може да се окаже ненадежден човек, за когото по-късно Ралица да съжалява.
Скоро страховете се материализираха по най-болезнения начин. Един ден на Ралица се обади млада жена и ѝ заяви, че отдавна очаква дете от Александър Емилов и че Ралица не бива да им пречи. Покани я на среща в кафене, за да поговорят и да ѝ докаже думите си, ако не вярва.
Ралица ѝ повярва. В кафенето не отиде — не виждаше смисъл да задълбочава болката си. Раздели се с Александър, който се кълнеше, че не познава никаква бременна жена и настояваше да му даде номера ѝ, за да разбере кой си прави жестока шега. В пристъп на гняв Ралица беше изтрила целия списък с обаждания и нямаше намерение да му прощава. Тя безусловно прие думите на непознатата, най-вече защото дълбоко в себе си винаги е имала съмнения, посяти още преди време и неотстъпчиво подхранвани от най-близкия ѝ човек.
