— А кой, според теб, ще ни помага?! — изкрещя майката.
Ралица Овчар инстинктивно се дръпна крачка назад — толкова грубо и злобно прозвучаха тези думи. В този миг тя сякаш не познаваше жената срещу себе си. Не беше майка ѝ, а напълно чужд човек. И тогава всичко ѝ се изясни. Вече нямаше заобикалки и полунамеквания — истината най-сетне излезе наяве, без маски и преструвки.
Ралица беше млада, привлекателна жена на двадесет и осем години. Живееше заедно с майка си, втория ѝ съпруг и по-малкия си брат. Когато Ралица беше на петнайсет, родителите ѝ се разведоха. Баща ѝ напусна дома и заживя с друга жена.
По-късно стана ясно, че дълго време е водил двоен живот. Не е имал намерение да се разделя с майка ѝ — Красимира Орлова, но истината излезе на повърхността и тя без колебание му показа вратата. Бащата, Любен Бургаски, преживя тежко раздялата с дъщеря си, към която беше силно привързан. Финансово се справяше добре и, изглежда, след като заживя с другата жена, доходите му дори се увеличиха. Затова за осемнайсетия рожден ден на Ралица ѝ подари едностаен апартамент. Тя записа висше образование и се нанесе да живее там. С баща си поддържаха редовна връзка и той често ѝ помагаше с пари.
Майка ѝ обаче нямаше време за нея. Още преди Ралица да стане студентка, Красимира Орлова започна нова връзка. Не след дълго се омъжи повторно и роди син.
След дипломирането си Ралица отново получи подкрепа от баща си — този път, за да си намери добра работа. Контактите ѝ с майка ѝ и новото семейство не прекъснаха. Докато учеше, се виждаха по-рядко, но след като започна работа, срещите станаха по-чести. Всичко започна от момента, в който Ралица им подаде ръка финансово. Когато получи първата си заплата, тя сподели радостта си не само с баща си, но и с майка си. Красимира Орлова я покани на гости — уж за чай и разговор. Прекараха приятно, поговориха си. После, между другото, майка ѝ спомена, че положението им с парите е тежко. Заплатата на съпруга ѝ се бавела.
— А при мен, нали знаеш, винаги излиза почти нищо — оплака се тя. — Но не мога да напусна, обичам си работата. И къде ще ходя на тези години? Не ми се рискува. Стоян Мартинов трябва да мисли за ново място, но първо да му изплатят старите пари. Няма да си тръгва с празни ръце. А на брат ти, Мирослав Денев, му трябва ново яке — старото вече му е късо, ръчичките му стърчат и мръзне. Купих му евтини ботушки, ама не топлят, краката му все студени и все боледува. Трябват му хубави, топли…
Развълнувана и водена от добри намерения, Ралица извади половината от заплатата си и я подаде на майка си.
— Вземи. На вас са ви по-нужни. Аз сама няма как да похарча толкова. А и благодарение на баща ми съм на това място — не всеки може да се уреди така.
Лицето на майката се изкриви от недоволство и Ралица веднага разбра, че споменаването на баща ѝ е било грешка. Дори след толкова години, гневът на Красимира Орлова към него не беше отшумял.
Оттогава това се превърна в навик. Ралица редовно купуваше храна, плащаше за скъпи лекарства, когато се налагаше, и помагаше с каквото може. В професионален план се справяше отлично, макар че натоварването непрекъснато нарастваше. Първоначално приемаше всяка задача — допълнителната работа се заплащаше добре. Скоро обаче започна да осъзнава смисъла на израза, че не всички пари на света могат да бъдат спечелени наведнъж, а умората постепенно започна да взема своето.
