— Ще ги занеса на дарителска организация. Заемат много място, а в куфара е по-практично — отвърна спокойно Невена Радославова, без да влага излишни обяснения.
— Похвално решение — кимна Любомир Каменар и отново се залепи за екрана с вечерните новини, сякаш разговорът беше приключил завинаги.
До петък новото жилище вече започваше да прилича на дом. Невена беше напазарувала храна, препарати за почистване, ново спално бельо. Хладилникът вече не зееше празен, а шкафовете постепенно се изпълваха със смисъл и ред.
В съботната утрин Любомир между другото ѝ съобщи:
— Отивам при майка ми. Ще ѝ помагам с ремонта на балкона. Ще се върна късно, а може и да остана до утре. Виолета Пиринки настоя да не прекъсваме работата по средата.
Невена само кимна, прикривайки облекчението, което се надигна в нея. По-добър момент за окончателното преместване едва ли можеше да се появи.
— Добре. И аз имам какво да върша вкъщи — отвърна тя с равен глас.
Любомир я целуна набързо и тръгна. Невена изчака шумът от колата да се изгуби напълно в двора и тогава се зае с това, което отлагаше от дни.
Систематично обходи апартамента и събра последните си лични вещи. Книги, дискове, рамкирани снимки, сувенири от пътувания — всичко, което беше част от нейния живот. До вещите на Любомир не се докосна.
В спалнята свали картината, подарена от сестра ѝ за рождения ден. От гардероба прибра последните рокли и обувки. От банята взе козметиката си, четките, кърпите с избродирани инициали.
В кухнята се спря за миг. Олющените шкафове изглеждаха още по-износени на дневна светлина. Тя си представи как това пространство би могло да изглежда с нови мебели, модерна техника и красива посуда. Но тази картина вече принадлежеше само на нейните мечти, не на общите планове.
Невена прибра любимата си чаша, комплекта ножове, който беше купила сама, и кухненските кърпи. Останалото остави — това бяха общи покупки или стари вещи от дома на Любомир.
Към вечерта почти нямаше следи от нейното присъствие. Тя обиколи апартамента за последно, проверявайки дали не е пропуснала нещо. В антрето взе единствено своите обувки и връхни дрехи. Якето на Любомир все още висеше на закачалката до празното място.
Невена повика такси и изнесе последните чанти. Шофьорът помогна мълчаливо, без ненужни въпроси. В колата тя извади ключовете от стария апартамент и ги задържа в дланта си за миг. На сутринта щеше да ги остави на Любомир в офиса.
Новото жилище я посрещна с тишина и подреденост. Тя остави багажа в коридора и влезе в стаята. Това беше нейното пространство — нейните правила, нейната свобода. Никой нямаше да ѝ диктува какво да готви. Никой нямаше да усилва телевизора до краен предел. Никой нямаше да кани майка си да разпределя чужди пари.
Невена си направи чай и седна до прозореца. Навън ситен есенен дъжд мокреше асфалта, а вътре лампата хвърляше топла светлина. Тя извади телефона и изключи звука. Обясненията можеха да почакат.
Неделята премина в подреждане. Закачи картини, нареди книгите, подреди козметиката в банята. Към вечерта апартаментът вече носеше усещане за живот.
Тя си приготви вечеря в малката, но напълно изправна кухня. Нямаше скърцащи панти, заяждащи чекмеджета или прегорели котлони. Уредите работеха безшумно, а мивката блестеше от чистота.
В понеделник сутринта Невена се събуди там и за пръв път от дълго време усети истинско спокойствие. Не трябваше да буди никого, нито да бърза с закуска за двама. Изпи кафето си, приготви се и заключи с личния си ключ.
По същото време Любомир се изправи пред празния апартамент. Върна се от майка си около девет вечерта в неделя и още с влизането усети необичайната тишина. Обикновено Невена го посрещаше с въпроси или молба за помощ.
— Невена! — извика той от антрето.
Отговор нямаше. Той включи лампите и обиколи стаите. Беше чисто, но обезлюдено. От закачалките липсваха дрехи, от рафтовете — книги и дребни предмети.
Любомир се втурна към спалнята и отвори гардероба. Половината беше празна. Роклите, блузите, обувките — всичко беше изчезнало. В банята липсваха нейните принадлежности, а в кухнята — любимата ѝ чаша.
Той грабна телефона и набра номера ѝ. Дълги сигнали, после гласова поща. Любомир остави съобщение:
— Невена, какво става? Къде си? Обади ми се веднага!
Но Невена не отговори. Тя седеше в новия си дом с изключен телефон и четеше книга. Навън есенният здрач се сгъстяваше, а в стаята светеше уютен торшер.
Любомир звънеше.
