Продавачът изчакваше с търпение, докато клиентката вземе окончателно решение. Невена Радославова извади смартфона си и за пореден път прегледа спестяванията. Сумата беше внушителна – плод на осем месеца строга самодисциплина и лишения. Всеки ден тя си налагаше ограничения: вместо такси пътуваше с градския транспорт, предпочиташе домашно приготвена храна пред кафенета и ресторанти, а дрехи купуваше единствено по време на намаления.
— Нужно ми е още малко време да помисля — обърна се Невена към консултанта и напусна салона.
У дома Любомир Каменар се беше излегнал на дивана и гледаше футбол. Апартаментът бе останал от баща му преди три години, но ремонтът все още фигурираше само в списъка с бъдещи намерения. Кухнята продължаваше да изглежда като музей от осемдесетте – избелели шкафове, разклатени вратички и панти, които скърцаха при всяко движение.
— Любо, днес пак бях в салона. Можем да поръчаме кухнята още утре — подхвана Невена, настанявайки се до него.
— Мхм — промърмори той, без да откъсва поглед от екрана. — Добре.
— Ще помогнеш ли със сглобяването? Майсторите искат почти колкото цената на мебелите.
— Ще помогна, разбира се. После ще го мислим — махна с ръка Любомир. — Нека свърши мачът, после ще говорим.
Само че мачът премина в новинарска емисия, тя отстъпи място на друг двубой, а разговор така и не последва. Невена се оттегли в кухнята, за да приготви вечеря, като с усилие издърпа заяждащото се чекмедже. Вратите на шкафовете се крепяха едва-едва, а мивката беше толкова стара, че емайлът отдавна се беше изтрил до метал.
На следващата вечер Невена се прибра значително по-късно от обичайното. Автобусът беше заседнал в задръстване и пътят се удължи с още половин час. Докато се изкачваше по стълбите, тя чу гласове от апартамента. Любомир разговаряше с майка си – Виолета Пиринки.
Жената забави крачка и спря пред вратата. Гласът на свекървата звучеше ясно и без свян:
— Потърпи още малко, нека довърши ремонта, а после я изхвърляй без много церемонии!
Сърцето на Невена заби ускорено. Тя се облегна на стената, напрегната да чуе отговора на съпруга си.
— Мамо, недей така — чу се гласът на Любомир.
— Какво „недей“? Жилището е твое, наследство от баща ти. Тази временна съпруга първо да обнови кухнята, да си изхарчи парите, а после…
— Първо да оправи кухнята, после я изгони — довърши Виолета Пиринки.
Невена отстъпи назад, сякаш беше ударена. В ума ѝ се блъскаха мисли: осем месеца лишения, мечтите за нов дом, плановете за общо бъдеще. Всичко се оказа илюзия.
Тя тихо слезе един етаж надолу и се облегна на стената в стълбището. Ръцете ѝ трепереха, а в гърдите се разливаше леденото усещане за предателство. След няколко минути входната врата се хлопна и по стълбите заехтяха токчетата на Виолета Пиринки.
Свекървата слизаше надолу, доволно си тананикайки. Невена се скри в сянката и изчака, докато жената напусне сградата. Едва тогава бавно се върна обратно нагоре.
Любомир я посрещна в коридора с обичайната си усмивка:
— О, здрасти! Защо се забави толкова?
— Задръстване — отвърна кратко Невена, събувайки обувките си.
— Майка ми мина. Донесе сладки — посочи той към пакетчето на масата.
— Ясно.
Невена влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Любомир я изгледа озадачено, но не се върна пред телевизора. Вместо това се приближи до вратата:
— Неве, добре ли си? Да сложа ли чай?
— Не, благодаря. Просто съм уморена.
Седнала на леглото, тя се взираше в една точка. В съзнанието ѝ вече се подреждаше план. Никой нямаше да се възползва от нейните пари. Никой нямаше да печели от труда ѝ.
Невена извади телефона и отвори сайт на агенция за недвижими имоти. Гарсониери под наем, близо до работата ѝ. Цените изглеждаха поносими. Тя избра няколко обяви и запази контактите.
На сутринта Любомир тръгна за работа, както винаги, и я целуна по бузата. Невена изчака да го види как изчезва във входа отсреща и набра първия номер.
— Жилището свободно ли е? Може ли оглед още днес?
Брокерът насрочи среща за единадесет часа. Невена си взе почивен ден и отиде да види апартамента. Малкото жилище в панелен блок беше чисто и приветливо. Обзавеждането беше минимално, но напълно достатъчно за един човек.
— Мога ли да оставя капаро още днес? — попита тя.
— Разбира се. Документите у вас ли са?
Невена кимна. В чантата си носеше лична карта и служебна бележка, извадена преди седмица по друг повод. Сега тези документи щяха да ѝ послужат за съвсем различно начало.
Час по-късно тя излезе от офиса с договор за наем и ключове за новия си дом. Част от спестените за кухнята пари отидоха за депозит и първи наем, но Невена не изпита никакво съжаление.
Когато се прибра у дома, тя се върна с обичайното спокойствие на човек, който вече е взел решение и знае, че вечерта предстои разговор, който ще промени всичко.
