Людмил Марков, седнал направо в калната локва, вдигна глава и се усмихна с онази беззащитна, детска усмивка, от която на Росица ѝ се сви сърцето.
— Сашо… аз просто се разхождах. Един човек ме изгони. Много викаше — промълви той объркано.
Александър Велизаров — така се казваше мъжът, пристигнал с джипа — се стрелна към него. Клекна пред баща си, без да обръща внимание на калта, която полепваше по скъпия му панталон. Ръцете му трескаво опипаха раменете, лицето, дланите.
— Добре ли си? Удари ли те? — говореше бързо, с напрежение, което едва прикриваше. — Полудяхме… сигналът от гривната изчезна в гората, мислехме най-лошото.
Той внимателно помогна на Людмил Марков да се изправи, изтупа палтото му с кърпичка и едва тогава, бавно и тежко, се обърна към къщата.
Велизар Странджански стоеше като вцепенен, с полуотворена уста. Това лице го познаваше до болка — виждаше го всеки ден на вътрешния корпоративен портал. Александър Велизаров. Собственикът на холдинга, към който принадлежеше логистичната фирма на Велизар. Човек, от когото се страхуваха дори изпълнителните директори.
— Александър… Александър Велизаров… — изхриптя Велизар, а коленете му омекнаха.
Погледът, който получи в отговор, беше неподвижен и студен. В него нямаше ярост — само безпощадно спокойствие, като преди изстрел.
— Значи ти си… — каза тихо Александър. — Наш служител? От логистиката?
— Аз… не знаех… мислех, че… — Велизар отстъпваше, докато не се удари с гръб в вратата. Брокерката вече се шмугваше към портата, предусещайки беда.
— Използвал си сила — гласът на Александър не допускаше възражение. Той кимна към изцапаните колене на баща си. — Срещу възрастен човек. Навън. В студа.
— Това е… моят имот… частна собственост… — заекваше Велизар.
— Собственост, така ли? — по устните на Александър мина едва забележима усмивка, но очите останаха ледени. — Вчера разглеждах отчетите на вашия клон. Интересни разминавания с горивото. Мислех да пратя одитори идната седмица… но май няма смисъл да отлагаме. Днес ще ги изпратя. И данъчните. А и прокуратурата ще помоля да прегледа всичките ти пътни листове за последните пет години.
Лицето на Велизар побеля като вар. Той знаеше — ще намерят всичко. Неотчетени курсове, фиктивно изписано гориво, номера с резервни части. Това не беше просто уволнение.
— Господин Велизаров, моля ви… имам заем, семейство… — той посочи Росица.
— Семейство? — Александър премести погледа си към нея. Тя все още стискаше мръсното одеяло. — Този човек ваш съпруг ли е?
— Бивш — отговори Росица спокойно. — Развеждаме се. Той ме гони оттук.
— Ясно — кимна Александър. — Щом е бивш, ще отговаря сам.
Той извади телефона си и с кратки, отсечени думи нареди:
— Сигурността при мен. И юристите. Пълен одит на клон „Юг“. Директорът — отстранен. Мениджърът… — хвърли поглед към баджа в джоба на Велизар — …Велизар Странджански — под разследване. Доказателствата да се извадят. Знам, че ги има.
Велизар се свлече на пода, сякаш някой бе изключил тока в тялото му.
Александър се приближи до Росица. Изражението му осезаемо омекна.
— Благодаря ви — каза тихо. — Видях записите от камерите на съседната къща. Вие сте го срещнали през нощта, приютили сте го. Ако не бяхте вие…
Той извади визитка — плътна, с фино златно релефно лого — и я подаде, като задържа погледа си върху нея за миг, сякаш подготвяше нещо повече.
