— В района има един-единствен полицай за пет села — бяха ѝ обяснили по телефона. — Нощем никой няма да тръгне с кола заради „един мирен дядо“.
Росица Лъвова му постла на дивана в хола. Людмил Марков заспа почти мигновено, свит на кълбо като дете. Тя обаче не можа да затвори очи. Прекара остатъка от нощта на кухненската маса, с ръце около изстиналата чаша, стряскайки се от всеки шум, от всяко проскърцване на къщата.
Сутринта я удари с телефонен звън. Велизар Странджански.
— Приготвила ли си всичко? — излая той вместо поздрав. — След половин час сме там. Брокерката е желязна — не чака и не търпи. Ако има безпорядък, сама ще си виновна.
Росица пое дълбоко въздух.
— Велизар, почакай. Има проблем… Тук има човек.
— Какъв човек? — гласът му изведнъж писна. — Да не си довела някого? В моята къща? Ти нормална ли си?
— Възрастен мъж е. Загубил се е, беше премръзнал. Оставих го да пренощува.
— Махай го веднага! — изрева той толкова силно, че връзката запращя. — Водя брокер! Не ме интересува кой е! След двайсет минути тук не трябва да има никого! Ако купувачите видят това като приют, ще платиш за всичко — и ти, и онзи дядка!
Линията прекъсна.
Росица погледна към дивана. Людмил Марков спеше неспокойно, с набраздено чело. Да го буди ѝ се струваше жестоко, но знаеше, че сблъсък с Велизар няма да приключи тихо.
Тя не успя да вземе решение. След точно двайсет минути пред портата изсвириха спирачки. Велизар нахлу вътре като буря. Зад него, с отвращение по лицето, влезе жена в ярко палто, с папка, притисната до гърдите.
— Ето, кухнята е осемнайсет квадрата — запя Велизар с мазен тон. — Газ, вода, всичко е прекарано. Ремонтът е съвсем нов…
Замлъкна рязко. Погледът му се заби в стареца на дивана, който примигваше уплашено.
— Това какво е?! — лицето на Велизар пламна. — Нали ти казах!
Той се хвърли напред и дръпна одеялото от Людмил Марков.
— Марш вън! Ставай! Това не е хотел!
— Недей! — Росица се вкопчи в ръката му.
Велизар замахна. Тя залитна, удари се в касата на вратата и извика от болка.
— Не ми се пречкай! — изсъска той. — Изчезвай, веднага!
Сграбчи стареца за яката и го повлече към изхода. Людмил Марков не се съпротивляваше, само хленчеше тихо, пристъпвайки несигурно по чорапи.
— Момче, трудно ми е… — прошепна той. — Ще си тръгна… Къде са ми обувките?
— В кофата са ти обувките! — изръмжа Велизар. — Махай се!
Входната врата се отвори с трясък и старецът беше изтласкан навън. Без опора, той се свлече на колене, право в калната локва пред стъпалата.
— Велизар, ти си жесток! — извика Росица и се затича към него.
— Аз съм собственикът! — изрева той. — А ти…
Не довърши. По чакъла пред портата бавно се търколи огромен черен джип. Хромираната емблема на радиатора проблесна заплашително — знак, който Велизар познаваше само от лъскави списания.
Шофьорската врата се отвори. Навън слезе висок мъж с разкопчано кашмирено палто. Не тичаше, но се движеше бързо, пружиниращо, и от това по гърба полазваше студ.
— Тате… — гласът му излезе дрезгав и прекършен.
