Росица Лъвова осъзна, че семейният ѝ живот е приключил не в мига, когато Велизар Странджански отвори гардероба и извади куфара, а когато започна педантично да разпределя приборите.
— Този сервиз ми го подари майка ми за сватбата — мърмореше той, увивайки посребрените лъжици в стар вестник. — Мултикукъра е купен с моя бонус. На теб ще оставя старото желязо, то и без това едва крета.
Росица беше седнала на ниско столче и гледаше втренчено голата стена, на която до вчера стоеше телевизорът. Велизар го беше демонтирал заедно с металната стойка, а по тапета зееха четири грозни дупки. Седем години общ живот се бяха смалили до три кашона и два карирани сака.
— Къщата я пускаме за продажба — подхвърли той, докато закопчаваше якето си. — Купувачи има, утре ще ги доведа да огледат. До обяд искам тук да е чисто и ти да си се изнесла. Ключовете оставяш под изтривалката.
— Велизар, нямам къде да отида — прошепна тя. — Заплатата ми е чак след седмица. Дай ми поне няколко дни да намеря стая.
— За това се мисли навреме, не когато ходиш все с кисела физиономия — отсече той. — Аз вече имам друг живот. С нормална жена, а не със замразена риба.
Вратата се затръшна, а Росица остана сама в изстиващата къща, за която още три години щяха да превеждат вноски към банката.
Навън вечерта беше сурова и влажна. Ноемврийският вятър блъскаше мокри листа по прозорците, а коминът виеше глухо. Сън не идваше. Празното пространство, лишено от вещите на съпруга ѝ, изглеждаше необятно и враждебно.
Малко преди полунощ съседското куче избухна в истеричен лай. Росица се приближи до прозореца. До портата някой се мъчеше да отвори резето, но пръстите явно не го слушаха.
Тя нахлузи пухеното яке върху пижамата и излезе на верандата.
— Кой е там? Ще се обадя в полицията!
Фигурата до портата застина, после бавно се свлече на земята.
Забравила страха си, Росица се втурна напред. Беше възрастен мъж — с хубаво, но изцапано палто, без шапка. Побелялата му коса беше слепнала от дъжда, а лицето — сиво като асфалт.
— Дядо, зле ли ви е? — тя го разтърси леко.
— Донка… — прошепна той. — За хляб излязох… Магазинът затворен. Къде е нашият вход?
От него не се усещаше миризма на алкохол, а само влага и скъп тютюн.
— Какъв вход? — смути се тя. — Това е частен район. Белене.
— Белене… — повтори той объркано. — А Александър Велизаров къде е? Домашните си ли пише?
„Ясно — мина ѝ през ума. — Болен е, объркал се е и се е загубил.“
Не можеше да го остави навън в такъв студ. С много усилия, подпирайки го на рамото си, тя го вкара в антрето. Беше лек, сякаш отвътре отдавна беше пресъхнал.
На топло старецът, представил се като Людмил Марков, малко се съвзе. Росица му наля чай с мед и го зави с одеяло. Той разглеждаше чашата с детско удивление.
— Хубава е — усмихна се. — И ние имахме такава. Още преди Втората световна война.
Речта му прескачаше. В един момент разказваше как е ръководил строеж на стадион, в следващия молеше да повикат майка му. Росица набра 112 и подаде сигнал. Оттам ѝ казаха, че ще трябва да изчака до сутринта, което я накара да остане будна и да се приготви за дълга нощ.
