Ралица Атанасова ги последва, без да се наближава, като държеше сигурна дистанция.
Навън Антон Каменар спря такси. Отвори вратата, помогна на жената да се настани и наклони глава към шофьора, за да продиктува адрес – квартал някъде в периферията. Докато автомобилът потегляше, той остана неподвижен на тротоара и гледаше след задните светлини. После пое дълбоко въздух, извади телефона си и набра номер.
Ралица се беше свила на около десетина метра, прикрита от уличен стълб. Не различаваше думите на отсрещния глас, чуваше само неговия.
— Мамо, като стигнеш, ми пиши… роклите наистина ти стоят прекрасно. Не, не се тревожи за парите. Имах премия… Заслужаваш да се почувстваш красива, макар и понякога… — последва пауза. — Не, Ралица не знае. И не бива да знае. Засега… Просто… бъди щастлива, мамо. Поне в тези рокли.
Той затвори. Остана още миг, взрян в празното пространство, после приглади яката си — същият познат жест — и пое към входа на метрото.
Ралица остана сама.
Майка му.
Неговата майка — жената, с която не се беше виждал петнадесет години. Жената, която Ралица никога не беше срещала, а познаваше само от кратки, сухи изречения: „Тя си тръгна. Започна друг живот. Не иска да ни вижда.“ Ралица беше убедена, че свекърва ѝ е изоставила всички — съпруг, син, внук. Беше си изградила образ на егоист, неспособен на майчина обич.
Истината беше друга. Майката на Антон не беше избягала от семейството, а от мъжа си — неговия баща, жесток и пристрастен към алкохола. Беше заминала, за да оцелее. А Антон през всички тези години я подкрепяше тайно — изпращаше пари, звънеше ѝ, отиваше при нея, без Ралица да знае. Страхуваше се от присъдата ѝ, от това да не бъде обвинен, че поддържа връзка с жена, която „го е изоставила“ в тийнейджърските му години.
Да, беше лъгал. Но не по начина, по който тя си беше въобразявала.
Ралица тръгна към дома си бавно, почти на тласъци. Градът се размазваше пред очите ѝ. Спомни си всички онези вечери, когато Антон „оставаше на работа“, а всъщност отиваше при майка си — да ѝ помага с ремонта, да ѝ носи храна, да седи и да говори с нея. Осъзна, че умората му вечер не беше от строежа, а от болката, която носеше сам. И си даде сметка за собствената си надменност — никога не беше потърсила подробности за семейството му, смятайки темата за затворена.
Вкъщи си направи чай. Максим Драгиев играеше в стаята си. На кухненската маса лежеше брошура от строителна компания — проектът на бъдещата къща, за която Антон мечтаеше, с негови бележки на молив по полетата, които подсказваха как си представя живота им занапред.
