Погледът ѝ не се откъсваше от сцената пред нея. Тя следеше как Антон Каменар прокарва пръсти по плата, как разпитва за номерации, как вади от вътрешния джоб на сакото си малък тефтер и отбелязва нещо набързо. Консултантката постоянно се връщаше при него – ту със сгънат шал, ту със снимка на екрана на телефона си. Между тях проблясваше смях. Лек, свободен, почти момчешки. Смях, който Ралица не беше чувала в дома им от месеци.
„Тя е…“ – премина през ума ѝ с горчива сигурност. – „Разбира се, че е тя. Млада, стройна, с бадж на магазина. И той ѝ купува рокли. Точно тюркоазени.“
Яростта се надигна внезапно, пареща, заседнала в гърлото ѝ. Във въображението ѝ се заредиха картини една след друга – вечерни срещи на свещи, разходки ръка за ръка, неговият глас, наведен към нечие ухо: „Колко ти отива тази рокля“. Видя и утрините, в които той я лъже, целува я по челото и излиза уж за работа. Видя и детето им, което пита с надежда: „Татко кога ще се прибере?“
Ралица пристъпи напред, готова да излезе от прикритието си. В същия миг обаче Антон се отдалечи от щендерите и пое към пробните. Консултантката отвори една от кабинките – и тогава Ралица я видя.
Не младото момиче от магазина.
А жена на около петдесет и пет години – прошарени кичури в тъмната коса, уморен поглед, семпло палто с износена кройка. Тя излезе от кабинката, облечена в тюркоазена рокля. Дрехата ѝ пасваше безупречно – подчертаваше талията, падаше меко по раменете. Жената гледаше отражението си с несигурна, плахо запалена надежда.
И тогава Ралица забеляза онова, което я закова на място.
Антон се приближи и положи ръка на рамото ѝ. Не фамилиарно. Не с жест на любовник. А като… син. В движението му имаше грижа, деликатност, почти нежност. Той каза нещо тихо, окуражаващо. Жената кимна и се усмихна през сълзи.
Ралица отстъпи назад и отново се скри зад стелажа. Свят ѝ се зави. Какво беше това? Постановка? Маска? Може би добре режисирана сцена, прикритие за нещо друго?
Но вътрешният ѝ глас – същият, който повече от десет години разпознаваше настроенията му още по стъпките – ѝ нашепваше друго. Това беше истинско. Неподправено.
Тя продължи да наблюдава.
Антон помогна на жената да съблече роклята, изглади я внимателно и я закачи обратно. После се приближи до консултантката и плати – за три рокли, всяка в различен нюанс на тюркоазеното. Ралица зърна касовата бележка: сумата не беше малка, но и не безразсъдна. Той подреди пликовете и ги подаде с внимание. Жената стисна ръката му за миг – кратко, благодарно.
Двамата се отправиха към изхода.
