Ралица Атанасова го забеляза още отдалеч — познатият силует в сивото палто стоеше пред витрината на търговския център „Петровски“, обърнат с гръб към улицата. Дъхът ѝ секна по средата на вдишването. Погледна машинално часа: 14:17. Денят беше сряда. Мястото — самият център на града, щанд за дамска мода на третия етаж. А по план той трябваше да е на строителен обект извън града, на среща с изпълнители, която Антон Каменар бе уверявал, че ще се проточи поне до шест вечерта.
Тя не направи нито крачка напред. Опря се на студената стена на книжарницата отсреща и впи поглед в гърба на съпруга си. Той не пушеше навън, не говореше по телефона, не чакаше никого до входа. Намираше се вътре, зад стъклото, и разглеждаше нещо с интерес — рокли в пролетни тонове, подредени върху манекени. Движенията му бяха бавни, отпуснати, почти замечтани. Вдигна ръка и оправи яката на палтото си — стар навик, който преди десет години караше сърцето на Ралица да подскача. Сега същият жест ѝ донесе единствено леден възел в гърлото.
Отначало не си даде сметка защо тази картина я наранява толкова силно. Не заради лъжата. Не заради факта, че той е тук, а не на работа. А защото изглеждаше… щастлив. Лек, свободен. Такъв, какъвто отдавна не беше у дома — от времето, когато разговорите им не се въртяха само около сметки, ремонти и програмата на сина им.
Ралица се дръпна навътре в книжарницата, търсейки сянка. Ръцете ѝ започнаха да треперят. В ума ѝ изплуваха отделни парчета от последните седмици: честите му „закъснения“, новите ризи, купени уж „на промоция“, ароматът на непознат парфюм — фин, цветен, който тя беше обяснила с присъствието на колежки в офиса.
Поe дълбоко въздух. Решението се появи без усилие: няма да го вика. Няма да прави сцена на входа. Просто ще влезе и ще погледне. Да види истината със собствените си очи.
Вътре въздухът беше наситен с мирис на нови материи и скъп парфюм. Ралица се придвижи бавно към сектора с дамско бельо, прикривайки се зад други клиентки. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ се струваше, че всички наоколо го чуват.
И тогава го видя ясно.
Антон Каменар стоеше до стойка с рокли в тюркоазено — нейният любим цвят. В ръцете си държеше две закачалки, повдигайки ги и сякаш ги нагласяше върху въображаем силует. Изражението му беше съсредоточено, почти нежно. Той се обърна към консултантката — млада жена на около двадесет и пет — каза ѝ нещо тихо, а тя се усмихна и кимна.
Ралица застина зад стелажа с шалове, усещайки как кръвта се отдръпва от лицето ѝ, докато погледът ѝ неотлъчно следеше всяко негово движение и всяка подробност около него.
