като към реликва.
— Автомобила ми от наказателния паркинг. Веднага.
— Разбира се, разбира се! — закима припряно Веселин Странджански. — Шофьорът ми ще го докара лично! До самия вход! Всичко ще бъде платено — престой, гориво, ще го измият, ще го заредят догоре…
— Не ми трябват нито вашето гориво, нито услугите ви — изправих се бавно. Краката ми пулсираха от напрежението. — Искам просто да си тръгна. И онова заявление, което тук започнахте да „съставяте“, да изчезне. Заедно със следите от него в регистрите.
— Нищо такова не е имало! — почти извика майорът. — Празна страница! Кълна се!
Напуснах стъкления „аквариум“. Минах покрай Явор Вълков, който държеше дланта си притисната към лицето, без да смее да ме погледне. Подминах и Странджански — изглеждаше така, сякаш предстои да понесе удар, за който не е подготвен.
На прага спрях.
— Господин Странджански.
Той подскочи леко:
— Да?
— Занимавайте се със сина си. Докато още не е късно. Следващия път на мое място може да се окаже човек без подобна служебна карта. И тогава вината ще е и на двама ви. А такива грехове не се покриват с пари.
Отворих вратата и излязох в нощта.
След не повече от пет минути колата ми беше докарана отпред. Седнах зад волана, усещайки как ръцете ми треперят — адреналинът се отдръпваше, оставяйки умора. На задната седалка лежаха траурните венци, които в бързината бях забравила да сваля.
Пътят беше празен. Карах и мислех колко странно е подреден светът. Баща ми беше оставил след себе си стара панелна квартира, няколко рафта с книги и една-единствена безценна вещ — съвест. А този олигарх щеше да остави на сина си милиони и убеждението, че всичко му е позволено. И знаех без капка съмнение кое наследство тежи повече.
Пред мен беше домът.
И тишината.
