— …ме нападна! Тате, идвай веднага, тук е пълен произвол!
Затворих капака на резервоара с напълно спокойно движение и окачих пистолета обратно на колонката. Зареждането приключи. От този момент нататък започваше представлението.
Патрулът се появи подозрително бързо. Неприлично бързо. Очевидно бащата на Явор Вълков не беше просто заможен човек, а фактор с тежест. Прибраха ни всички, без излишни въпроси. Колата ми я откараха на наказателен паркинг — някакъв сержант си позволи това, въпреки че нямаше никакво законово основание.
В районното управление въздухът беше застоял и лепкав, напоен с миризма на евтин тютюн и стар линолеум. Мен ме настаниха в стъкления бокс — зад прозрачна преграда, сякаш съм опасен рецидивист. Явор и компанията му се разположиха удобно на пейката в коридора, пиеха кафе от автомата и се хилеха, хвърляйки към мен самодоволни, победоносни погледи.
Дежурният — майор с подпухнало, червеникаво лице — дори не си направи труда да ме разпита.
— Ще изчакаме ръководството — измърмори той, без да ме погледне. — И подателя на сигнала.
Около половин час по-късно вратата се отвори с такъв замах, че едва не изхвърча от пантите. Влезе мъж, който моментално запълни помещението със самочувствието си. Веселин Странджански. Собственик на голям агрохолдинг, депутат в областното събрание и човек, свикнал да възприема този район като лична територия. Бях виждала лицето му в служебни материали преди години — минаваше като свидетел по дело за сериозни злоупотреби, но, както обикновено, се беше измъкнал.
— Къде е тая гад? — гласът му проряза въздуха.
Явор подскочи мигновено, превръщайки се в образцова жертва:
— Тате, ето я! Виж какво ми направи! Тя е някаква каратистка, сигурно и надрусана!
Странджански се приближи до стъкления бокс и ме огледа от глава до пети с откровено презрение, сякаш съм кал по обувката му.
— Отваряй — изръмжа към майора.
Оня веднага се размърда, ключовете изтракаха нервно, решетката изскърца.
— Слушай сега — Странджански влезе вътре. — Подписваш самопризнания. Нападение, хулиганство, опит за грабеж.
— Грабеж? — не се сдържах и се усмихнах леко.
— Каквото кажа аз, това ще пише — наведе се опасно близо. — Или наистина си мислиш, че някой ще повярва, че сама си се справила с четирима мъже? Ще те пратя да търкаш нарове, там ще те научат на обноски. Синът ми е уважаван човек, а ти коя си? Пътна просякиня?
— Казвам се Цветелина Орлова — отвърнах тихо.
— Все ми е едно, може и папата да си — махна с ръка той. — Майоре, оформяй я без милост. И я проверете, не ми харесва погледът ѝ.
Майорът седна зад бюрото, извади бланка и хвана химикала.
— Фамилия, име, презиме… месторабота?
Бръкнах във вътрешния джоб на якето си. Странджански се напрегна — явно очакваше оръжие. Вместо това извадих малка книжка с тъмнобордова корица.
— В момента не работя — казах спокойно, поставяйки служебната карта пред майора. — Полковник от правосъдието в оставка. Бивш старши следовател по особено важни дела към Главната прокуратура.
Майорът застина. Химикалът увисна във въздуха, точно над листа, а погледът му се закова в удостоверението, докато лицето му бавно губеше цвят и в стаята се спусна тежка, напрегната тишина, готова да се пречупи всеки момент.
