Чистачките дращеха по предното стъкло, разнасяйки кафеникавата кал като мътна пелена. Ноемврийският път беше истинско изпитание – мокър, студен и безкраен. Когато лампата за горивото примигна предупредително, завих към първата бензиностанция, която се появи пред мен. Мечтаех само за три неща: догоре напълнен резервоар, силно черно кафе и да преглътна оставащите двеста километра без повече изненади.
Докато се нареждах до колонката, погледът ми се заби в огромен, лъснат до блясък „Гелендваген“, паркиран напряко върху маркировката. Машината беше застанала така, че блокираше изхода на цели две колонки. Шофьорът очевидно не бързаше за никъде. Вратата се отвори лениво и на асфалта се изсипа шумна компания – четирима младежи, разкопчани якета, високи гласове, сякаш пронизващият вятър изобщо не съществуваше.
Изгасих двигателя и слязох. Студът мигом се промъкна под пуловера ми.
— Момчета — гласът ми излезе приглушен и дрезгав. — Преместете колата, моля. Запушили сте изхода.
Всички се обърнаха. Този зад волана — висок, с модерна прическа и онзи див поглед на човек, който не е свикнал да му отказват — се ухили криво.
— Ние не бързаме, лельо. Ще почакаш.
В ръката си държеше кенче енергийна напитка, но острата миризма, която стигна до мен, издаваше, че съдържанието далеч не е безобидно. Алкохолът беше основната съставка. И то в немалки количества.
— Аз бързам — отвърнах спокойно, докато поставях пистолета в резервоара. — Имате избор: или отмествате колата сега, или после ще обяснявате на пътната полиция защо сте седнали зад волана в това състояние.
Младежът застина за миг, а после приятелите му избухнаха в смях, побутвайки го с лакти:
— Явор Вълков, чу ли я? Опитва се да те плаши!
Явор очевидно реши, че авторитетът му е поставен под въпрос. Захвърли празното кенче в краката ми.
— Ей, ти, плашило. Знаеш ли изобщо кой съм аз? Знаеш ли чий син съм?
Тръгна към мен с разклатена, самоуверена походка на човек, убеден, че светът му принадлежи. Въздъхнах. Точно сега ли трябваше да се случи това?
— Явор, качи се обратно в колата — казах уморено.
— Сега аз ще те „кача“!
Ръката му се вдигна тромаво, с широк замах, насочен към лицето ми — не толкова да нарани, колкото да унизи.
Тялото ми реагира преди страхът да ме настигне. Дванайсет години опит не се изтриват. Направих крачка встрани, оставих удара да мине покрай мен и с кратко, твърдо движение го повалих.
Той се строполи като чувал. Тъпият звук от скъпото яке върху мокрия асфалт прозвуча отчетливо. Явор Вълков зяпна, задъхан, с широко отворени очи.
Тримата му авери замръзнаха. По лицата им се изписа чисто недоумение — „леля“ с износени дънки и пухенка не би трябвало да се движи така.
— Кучка… — изхриптя Явор, мъчейки се да се надигне. — Ще си платиш! Ще се обадя на баща си! Ще съжаляваш!
С треперещи пръсти извади телефона и набра номер.
— Ало! Тате! Тук някаква… Да, на пътя е! Тя ме…
