— … — намеси се адвокатът, след като размени бърз поглед със страните. — Клиентът ми е готов да преразгледа позицията си по отношение на автомобила. Но що се отнася до жилището…
— В този апартамент ще остана аз — прекъсна го Полина Лъвова, този път без колебание в гласа. Думите ѝ прозвучаха твърдо и ясно. — Нямам друго място, където да отида. Калин има ново семейство и стабилен доход. За мен това е единственият ми дом.
— Всичките ми средства са вложени в бизнеса! — Калин Симеонов удари с длан по масата. — Не мога просто ей така да се разделя с жилището!
— Не става дума за „просто ей така“ — хладно отвърна съдията. — Говорим за законова процедура. Ако вие не останете в апартамента, имате право да получите парично обезщетение за своя дял.
Калин отвори уста, готов да възрази, но Боян Ковач го изпревари:
— Татко, винаги съм те смятал за справедлив човек. Помниш ли какво ми повтаряше — че мъжът носи отговорност за семейството си? Къде изчезна този мъж?
В залата се възцари тишина. Калин бавно се отпусна на стола, сякаш тежестта най-сетне го беше притиснала.
— Предлагам да стигнем до компромис — продължи съдията, след кратка пауза. — Апартаментът остава за Полина Лъвова. Автомобилът преминава във владение на сина. Калин Симеонов ще получи компенсация от общо придобитото имущество. Има ли възражения?
Калин мълча дълго, след което кимна, макар и неохотно.
— Добре. Съгласен съм.
След като решението беше обявено, всички излязоха в коридора. Родителите на Полина веднага се приближиха до нея, а Боян отведе баща си настрани.
— Дай ми ключовете от колата.
Калин без дума извади ключодържателя от джоба си.
— Бояне, трябва да поговорим…
— За какво? — гласът на младежа беше рязък. — За това как унижаваше майка ми две десетилетия? Или за деня, в който доведе новата си жена у дома, докато майка беше на смяна?
— Откъде разбра?
— Съседката се обади. А мама… тя мълча. Търпя. Цял живот търпя.
Калин сведе поглед.
— Не исках нещата да стигат дотук.
— Но точно дотук стигнаха — Боян прибра ключовете. — Знаеш ли, гордеех се с теб. А сега…
Той не довърши. Обърна се и отиде при майка си. Калин остана сам насред коридора.
Навън ръмеше ситен дъжд. Калин стоеше под стряхата, без да знае накъде да поеме. Накрая извади телефона и набра Дарина Ковач.
— Ало? Къде си? Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?
Полина излезе последна, хванала сина си под ръка. Родителите ѝ ги чакаха в колата.
— Бояне, ще ме закараш ли до апартамента? Трябва да събера нещата си.
— Разбира се, мамо.
Калин се приближи към тях.
— Полина, изслушай ме…
Той спря. В очите ѝ нямаше гняв — само умора.
— Калине, всичко вече е казано. Двадесет години и три месеца — всичко е изречено.
— Не съм мислел, че ще завърши така.
— А как си го представяше? — усмихна се тъжно тя. — Че ще мълча вечно? Че родителите ми няма да се намесят? Че Боян няма да разбере?
— Мамо, да тръгваме — Боян леко я дръпна. — Дъждът се усилва.
— Исках само да кажа… прости ми.
Полина поклати глава.
— Знаеш ли, дори съм ти благодарна. Ако не беше този развод, никога нямаше да осъзная колко силна съм всъщност.
Тя се обърна и тръгна към колата. Боян я последва, без да погледне назад.
Месец по-късно Полина вече се беше върнала напълно в апартамента. Боян помагаше с ремонта — боядисаха стените, подмениха мебелите. Родителите ѝ подариха нови електроуреди. За първи път от двайсет години тя сама решаваше какъв цвят да бъдат пердетата и къде да застане диванът.
В работата си Полина започна да поема допълнителни смени. Колегите ѝ забелязаха промяната — изглеждаше по-млада, ходеше с изправени рамене и все по-често се усмихваше.
А Калин… два месеца по-късно се изнесе от Дарина. Без жилище, без кола и с разклатена репутация, той вече не беше толкова желан. Нае малко студио и понякога се обаждаше на Боян, но разговорите бяха редки и кратки.
Един ден Калин се засече с Полина в супермаркета. Тя изглеждаше свежа, поддържана и — очевидно — спокойна. До нея стоеше мъж.
— Здравей, Полина — кимна Калин неловко.
— Здравей — отвърна тя. — Как си?
— Добре… работя.
— Радвам се — усмивката ѝ беше мека. — Боян помоли да ти кажа, че ще се отбие през уикенда, ако не си зает.
— Разбира се, че не съм — очите му се навлажниха. — Благодаря ти, че ми каза.
Те се разделиха — всеки по своя път. Но Полина вече не се обърна назад.
