Калин Симеонов усети как нещо се пропуква още преди да прекрачи прага на залата. Нищо не се подреждаше така, както беше замислил. Изобщо нищо.
Съдията – жена с късо подстригана коса и остър, безкомпромисен поглед – откри заседанието със сух, делови тон. Калин седеше изправен, с изтеглени назад рамене, опитвайки се да изглежда уверен. Първите минути вървяха по очаквания сценарий, докато не стигнаха до точката за подялбата на имуществото.
— Според искането на ищеца, претенцията обхваща апартамента и автомобила „Фолксваген“ — съдията повдигна очи от документите. — Какво е становището ви, господин Симеонов?
Адвокатът на Калин се изправи спокойно:
— Уважаема госпожо съдия, и жилището, и автомобилът са закупени със средства на моя доверител. Съпругата му не е участвала финансово, тъй като е работила като медицинска сестра на минимално възнаграждение.
Калин хвърли бърз поглед към Полина Лъвова. Тя седеше неподвижно, с устни, свити в тънка линия.
— Госпожо Лъвова, съгласна ли сте с казаното? — обърна се съдията към нея.
Полина се изправи бавно. В очите ѝ се появи ново изражение — твърдо и решително.
— Не, не съм съгласна — каза тихо, но уверено.
Калин се напрегна.
— Обяснете на съда вашата позиция — съдията остави писалката си.
— Апартаментът беше купен с пари от моите родители. Те продадоха къщата си на село и по-голямата част от сумата ни я дадоха. А автомобилът беше регистриран на името на сина ни, Боян Ковач.
Калин скочи на крака:
— Това е лъжа! Аз платих всичко!
— Седнете незабавно — прекъсна го съдията строго. — Разполагате ли с доказателства, госпожо Лъвова?
— Родителите ми са тук. И документите също.
Калин се почувства така, сякаш някой изля кофа ледена вода върху него. От задните редове тъщата се надигна, подпирайки се леко:
— С мъжа ми осигурихме три четвърти от стойността на апартамента. Имаме запазени договори и банкови извлечения.
— Това е абсурд! — Калин се обърна към адвоката си. — Кажете им!
Адвокатът разлисти папката си, видимо смутен.
— Аз… не бях информиран за това.
Съдията сви вежди:
— Съществуват ли официални документи, доказващи дарението?
— Да, тук са — Полина извади папка от чантата си. — Договор за дарение и извлечения от сметките на родителите ми.
Калин не можеше да повярва на чутото.
— Полина, какво правиш? Нали се бяхме разбрали…
— За какво говориш, Калин? — очите ѝ проблеснаха. — Да оставя всичко на теб? Двайсет години мълчах. Стига толкова.
Брат ѝ, Антон Рилски, пристъпи напред:
— Автомобилът по документи е на името на Боян. Калин го прехвърли преди три години, за да избегне данъци като едноличен търговец.
— Така ли е? — съдията насочи строг поглед към Калин.
— Това е… формалност — гласът му трепна, докато усещаше как планът му се разпада. — Колата я карам аз!
— Собственикът е синът ви — отбеляза съдията, преглеждайки документите.
Калин безпомощно погледна адвоката си.
— Нали каза, че всичко ще мине лесно?
— Тези обстоятелства не бяха споменати — прошепна адвокатът.
— Съдът обявява прекъсване за разглеждане на новите факти — заяви съдията. — Заседанието ще продължи след една седмица. Всички документи, свързани с имуществото, да бъдат представени.
В коридора Калин сграбчи Полина за лакътя:
— Направи го нарочно! Изложи ме пред всички!
— Аз ли? — усмивката ѝ беше горчива. — Сам се изложи. Наистина ли мислеше, че ще се прибера тихо в някоя стаичка?
— Никога не съм се интересувал от пари!
— Аз ти вярвах, Калин. А ти…
Тогава се приближи тъстът му, подпирайки се тежко на бастуна:
— Пусни я — каза твърдо. — Достатъчно си командвал.
— Винаги сте били срещу мен! — Калин отстъпи крачка назад. — Винаги!
— Защото виждахме какъв си — прошепна тъщата.
В този момент телефонът на Калин иззвъня. Съобщение от Дарина Ковач: „Как си? Ще свършиш ли скоро?“
Той стисна зъби. Нищо не вървеше по план. Абсолютно нищо.
Следващата седмица му се стори безкрайна. Калин тичаше между работа, наетия апартамент — където Дарина го чакаше — и срещите с адвоката. С всяка следваща консултация лицето на юриста ставаше все по-мрачно.
— Шансовете ни… не са еднозначни — каза той, разгръщайки папките. — Ако договорът за дарение е автентичен, а автомобилът… картината е ясна.
— Как е възможно това! — Калин удари с юмрук по масата. — Двайсет години мълчеше за парите на родителите си!
— А ти знаеше ли? — попита адвокатът внимателно.
— Ами… знаех — Калин се обърна към прозореца, усещайки как увереността му окончателно се разпада.
