След като подаде молбата за развод, бившият ѝ съпруг изобщо не предполагаше, че в съдебната зала ще изплува цялата истина около общото им имущество.
Калин Симеонов тресна изстиналата чаша с кафе върху масата и пусна машината отново. Разполагаше с не повече от пет минути, преди да тръгнат. Апартаментът, в който някога живееха заедно, се беше превърнал в тясна кутия, пропита със спомени. Всеки ъгъл му напомняше за двайсетте години брак — съюзът, който преди три месеца реши окончателно да прекрати.
— Взе ли всички документи? — гласът на Полина Лъвова се чу от коридора.
Не жена. Вече не. Само Полина.
— Нищо не съм забравил — отвърна Калин с раздразнение и отпи от горещото кафе.
Полина влезе в кухнята. Беше отслабнала, с тъмни сенки под очите, сякаш за няколко месеца беше остаряла с десет години. Калин се обърна към прозореца — не му беше по силите да я гледа.
— Нямаше нужда да идваш. Щях сама да си взема нещата — каза тя и започна нервно да размествa бурканите в хладилника.
— Минавах оттук. Освен това трябва да ми върнеш ключовете.
— Толкова ли бързаш да се отървеш от мен?
Калин повдигна рамене.
— Полина, стига. Имаме уговорка.
— Да, уговорка — хлопна вратата на хладилника. — Ти винаги си решавал всичко. Двайсет години решаваше вместо мен.
Той хвърли поглед към часовника си. Закъснение не беше опция.
— Хайде да тръгваме. Адвокатът настоя да сме там по-рано.
— Твоят адвокат — усмивката ѝ беше напрегната. — Аз нямам пари за такъв. Знаеш го отлично.
Калин се намръщи — разговорът тръгваше в опасна посока.
— Можеше да вземеш от общите средства.
— Общи? — изсмя се тя, но смехът ѝ звучеше чуждо. — Имаше ли изобщо „общо“, след като не ми позволяваше дори картата да ползвам?
— Стига, Полина! — Калин рязко се изправи. — Радвам се, че си тръгнах. Това вече е непоносимо.
— Непоносимо… — повтори тя тихо. — А моят живот какъв е сега? Една стая в уж общия апартамент. На петдесет и две години.
— Предложих да поема наема на квартирата.
— Докато твоята Любима не реши, че трябва да спреш, нали?
Калин щеше да отвърне, но телефонът му иззвъня с напомняне.
— Време е — отсече той.
Пътуваха мълчаливо. Калин караше семейния им „Фолксваген“, който, разбира се, оставаше за него — беше купен с негови пари.
— Боян Ковач ще дойде ли? — попита той, опитвайки се да разчупи тишината.
— Не. Казал е, че му е противно да гледа развода ни.
— Можеше поне да ни подкрепи.
— Кого точно?
Калин замълча. Синът им почти беше прекъснал контактите след новината за раздялата. Беше обещал да се появи в съда, но в последния момент се отказа.
Сградата на съда ги посрещна с празни, ехтящи коридори и мирис на канцеларска строгост. Пред залата ги чакаше адвокатът на Калин — слаб мъж с очила и куп папки под мишница.
— Господин Симеонов, всичко е подготвено — каза той и стисна ръката му. — А дамата?…
— Полина Лъвова, моята… съпруга — Калин се запъна за миг.
— Без адвокат? — в гласа на юриста прозвуча изненада.
— Да — отвърна Полина спокойно.
Адвокатът повдигна рамене.
— В такъв случай това е в наша полза…
Калин забеляза как тя леко се стресна.
— Да влезем — подкани го адвокатът и го дръпна настрани. — Нека уточним детайлите.
Докато двамата шепнеха в ъгъла, Полина седна на пейката. Изглеждаше прегърбена и някак смалена, въртеше презрамката на чантата си. Калин я наблюдаваше крадешком. В гърдите му се появи странно усещане. Вина? Не — по-скоро напрежение.
— С имота нещата са ясни — обясни адвокатът тихо. — Жилището е купено по време на брака, но с твои средства. Колата също е твоя. Спестяванията се делят поравно — така е по закон, без да се обиждаш.
— Добре — кимна Калин. — Тя няма намерение да спори.
— Отлично. Значи всичко ще приключи бързо.
Но когато ги повикаха в залата, Калин забеляза нещо обезпокоително. До вратата се бяха събрали хора. Разпозна тъста си — едър мъж с бастун, тъщата си и… братa на Полина със съпругата му. Те само кимнаха хладно, без поздрав.
— Полина, какво означава това? — прошепна той, като я хвана за ръката. — Защо родителите ти са тук, след като знаеш, че имаш семейство, което иска да чуе всичко до край.
