Усещането за лекота не я напусна и след като затвори вратата. Смес от тиха тъга и дълбоко облекчение се настани в гърдите ѝ – като след добре свършена, макар и малка, но истински важна работа. Едва тогава Ралица Соколова си спомни за обещанието, което беше дала на Радослав Ковач. Учуди се, че при тази мисъл в нея нямаше нито притеснение, нито онова старо желание да се доказва или да угажда. Без колебание извади телефона и набра номера му.
– Ралица? – гласът му прозвуча изненадано, с делова нотка, зад която се усещаше напрежение. – Нещо станало ли е?
– Не, всичко е наред – отвърна спокойно тя. – Обаждам се заради брат ти. Стаята вече е свободна. Ако все още си търси място, може да се нанесе тук.
Отсреща настъпи мълчание. Очевидно Радослав беше подготвен за всякакъв развой, но не и за такова уверено и равнодушно предложение.
– Свободна? А жената, която живееше там? – попита той.
– Премести се при сина си. При тях всичко е наред. Така че кажи на Борис Калинов, че ключовете са при мен.
– Ралица, почакай… – започна той несигурно. – Слушай, аз… май тогава реагирах прекалено остро. Бях ядосан, разстроен. Може би трябва да се видим, да поговорим спокойно. Да излезем някъде…
Ралица затвори очи. В съзнанието ѝ изплуваха думите му – тежки, безпощадни: „дебела“, „глупава“, „провал“.
– Не, Радослав – каза тихо, но твърдо. – Ти тогава каза точно това, което мислеше. И за това ти благодаря. Честността понякога е подарък, макар и болезнен. Нека приключим дотук. Ключовете за Борис ще оставя при портиера. Желая ти всичко хубаво.
Тя прекъсна разговора, без да чака отговор. Вътре в нея беше странно празно и светло, сякаш най-сетне беше изхвърлила стар, прашен шкаф, който години наред е заемал място, без да ѝ е нужен.
Два дни по-късно телефонът отново иззвъня – този път от непознат номер.
– Ралица Соколова? Здравейте, обажда се Любомир Ковач – гласът беше топъл, леко смутен. – С майка ми бихме искали да ви поканим. В събота тя има рожден ден и много настоява да присъствате. Казва, че сте специален човек за нашето семейство.
Ралица се смути, започна да отказва, да обяснява, но Любомир говореше искрено и настойчиво, без никакъв натиск, само с благодарност.
В съботния следобед тя дълго се въртя пред гардероба. Първо посегна към тъмносинята, семпла рокля до земята – онази, която прикриваше формите ѝ и я правеше „незабележима“. Спомни си думите на Радослав… и рязко промени решението си. Извади шарената рокля с цветя и фини камъчета – точно от онези, които обичаше, макар често да се страхуваше да носи.
В дома на Любомир ухаеше на топли сладкиши и на нещо още по-ценно – на уют и радост. Камелия Ковач изглеждаше подмладена, сякаш тежестта от раменете ѝ беше изчезнала. В очите ѝ нямаше и следа от онзи леден страх – само спокойна, щастлива умора. Тя прегърна Ралица като близка роднина.
Около масата беше шумно и весело. Бяха дошли няколко приятели на Любомир със съпругите си. Ралица първоначално седеше притеснено встрани, но бързо я въвлякоха в разговорите, сипваха ѝ чай, подаваха ѝ парчета от домашния пай и искрено я обсипваха с комплименти за роклята.
Малкият Никола Велизаров я наблюдаваше известно време отдалеч. После се приближи и се загледа мълчаливо в гривната ѝ. Ралица я свали и му я подаде. След няколко минути той вече седеше в скута ѝ, развълнувано ѝ показваше как се движат мънистата, а малко по-късно отпусна глава на рамото ѝ и задряма.
– Я виж ти – засмя се един от гостите, намигайки на Любомир. – Май Никола вече си е избрал бъдеща булка за татко. Бързо действа момчето!
Всички се разсмяха. Ралица се изчерви силно. Усещаше топлината на детето в ръцете си и неволно срещна погледа на Любомир. Той не я гледаше оценяващо, нито снизходително. В очите му имаше мекота, интерес и онази дълбока признателност, която бавно и незабележимо може да прерасне в нещо повече. Той гледаше жената, върнала му майка му. Жената с добро и смело сърце.
И докато гледаше усмихнатия Любомир, Ралица си помисли, че шегите на гостите не са съвсем без основание. Тази мисъл – нова, плахо радостна – вече не я плашеше. Напротив, харесваше ѝ. Харесваше ѝ това дете, този сериозен, но нежен мъж, и това семейство, което я беше приело толкова неочаквано и същевременно сигурно.
