…и не виждах друг изход, освен да си тръгна.
Камелия пое дълбоко дъх и продължи, сякаш се гмуркаше в спомени, които дълго е отбягвала.
– Имах добър съпруг. Почтен, подреден, правилен във всичко. Само че до втръсване предсказуем. Животът ни беше разчертан като график – час по час, ден по ден. Без импровизация, без хумор, без лекота. А аз копнеех за смях, за глупави постъпки, за хаос, който да ме кара да се чувствам жива. И тогава се появи Цветан Живков. Той беше пълната противоположност – способен посред нощ да ме събуди и да ме закара да гледаме реката, защото така му е дошло. Обещаваше ми не просто промяна, а цяла вселена. Не намерих сили да му откажа.
Тя замълча, обгърна с двете си ръце горещата чаша, отпи и леко се изкриви – чаят беше твърде силен.
– В началото се връщах. Идвах да виждам сина си. Но бившият ми съпруг каза, че го обърквам, че присъствието ми му вреди. Времето минаваше, обаждах се все по-рядко. Детето започна да се отдалечава. Когато навърши шестнайсет, ми каза по телефона: „Мамо, повече не ми звъни.“ И аз… спрях.
Гласът ѝ се прекърши. Камелия отново отпи, този път по-бавно.
– Така и не си купихме жилище. Обитавахме една стая в общинско общежитие. Цветан караше камион на дълги разстояния, аз работех на каса в супермаркет. Бях на четирийсет и седем, когато той загина. Стаята не беше негова, а общинска – изгониха ме. Продадох колата, за да го погреба както трябва. От напрежението се разболях, оформиха ми инвалидност. Пенсията стига едва за лекарства, а когато е много студено, си позволявам понякога да преспя в хостел.
– А синът ви? – едва чуто попита Ралица Соколова.
– Намерих го в социалните мрежи. Инженер е, има семейство, май и дете. Изглежда сериозен, красив, подреден. Какво място имам аз в живота му? Да се срамува от мен? Не. Не съм от онези, които първо изоставят детето си, а после се настаняват на врата му.
– Мисля, че грешите – уверено каза Ралица. – Аз на ваше място бих поговорила с него. Но решението си е ваше. Както и да е… останете тук, колкото ви трябва. Може да се намери някаква работа. Аз ще помогна, ще потърся в интернет.
Камелия се оказа не само благодарна, но и изненадващо подредена. Само за седмица стаята беше неузнаваема – подът и банята блестяха, пердетата бяха изпрани, на прозореца стоеше буркан с елхови клонки, събрани край магазина, а старите дрехи на Ралица бяха грижливо подредени в гардероба.
Радослав Ковач така и не се обади. Очакваше, както винаги, тя първа да вдигне телефона. Ралица непрекъснато проверяваше екрана и се чудеше – разделени ли са вече, или просто пауза? Този път дори не стигнаха до Деня на влюбените… Когато най-сетне той се обади, сърцето ѝ заби лудо и инатливо – ами ако не е краят? Ако е осъзнал, че му липсва? Че има нужда от нея, въпреки всичките ѝ несъвършенства?
– Днес идва Борис Калинов, да мина ли да взема ключовете? – попита той небрежно.
Думите му я удариха като кофа ледена вода.
– Стаята вече не е свободна. Пуснах да живее една жена.
– Нарочно го правиш, нали? – избухна Радослав. – За да ми го върнеш?
– Не, наистина не. Тя е без дом, нямаше къде да отиде. Просто исках да помогна.
– Значи някаква клошарка може да живее там, а брат ми да остане на улицата? Ти нормална ли си? Имаш ли изобщо акъл?
– Не смей да ми говориш така!
– Да не смея? А ти коя си, че ще ми заповядваш? Знаеш ли какво – писна ми. Писна ми да излизам с дебеланка, която се облича като продавачка от автогарата. Нямаш нито вкус, нито мозък. Мислиш ли, че някой нормален ще се ожени за теб? Погледни се! Дори стаята си не можеш да дадеш под наем – вместо квартирант си прибрала някаква мръсна старица. Ти си пълен провал. И такъв ще си останеш.
Той не ѝ даде шанс да отвърне – затвори веднага след отровния си монолог. Думите му се забиваха в Ралица като нажежени пирони. „Дебела. Глупава. Неудачница.“
Е, поне няма да ѝ се налага да купува подарък за Свети Валентин. А щом вече е най-лошата версия на себе си, защо да не си позволи още една глупост…
В метрото сърцето ѝ блъскаше диво в гърдите, докато влакът я носеше напред, а мислите ѝ се подреждаха около едно все по-ясно и смущаващо решение.
