В Котел Елица Варненска остава при мен. Когато се върна, ще говорим. Истински. Без масажи, без тенис, без „не е това, което си мислиш“. Или ще се разведем. Тогава вече без обяснения и без втори шанс.
Невена се обърна към Жанета Яворова и гласът ѝ стана хладен, почти равен.
— А ти… ако наистина се занимаваш само с масажи — продължавай. Но ако дори веднъж видя, че ръцете ти слизат под раменете — няма да правя сцени. Просто ще звънна в данъчната служба и ще помоля да проверят от какви доходи изплащаш кредита си. Имам познати. И те много обичат да съдействат.
Жанета преглътна трудно. Очите ѝ проблеснаха за миг, после кимна.
— Разбрах.
Невена хвърли последен поглед към Явор Дунавски.
— Винаги си казвал, че съм прекалено правилна. Прекалено скучна. Възможно е да си прав. Но няма да ставам „по-интересна“, стъпвайки върху чужда болка. Нито за сметка на собственото си дете.
Тя излезе от кабинета, без да тръшне вратата. Просто я затвори и си тръгна.
В асансьора сълзите я застигнаха внезапно — тихи, без ридания. Потекоха по бузите и попиха в тъмночервения ѝ жакет. Невена не ги избърса.
Когато кабината спря на партера, тя пое дълбоко въздух и излезе навън.
Телефонът ѝ завибрира. Явор.
Тя не отговори.
Нека остане сам. Нека поседи в огромния си стол, където само преди минути чужди ръце му бяха разтривали раменете. Нека усети каква празнина се отваря, когато до теб вече няма дори онази, която отдавна си престанал да забелязваш.
Невена тръгна по улицата. Януарският студ я удари право в лицето. Палто̀то ѝ беше разкопчано — не ѝ пукаше.
Същата вечер седеше в кухнята на майка си в Котел. Старата газова печка бучеше, миришеше на пържени картофи и копър. Елица Варненска спеше в съседната стая. Майка ѝ наля чай в напуканата чаша с надпис „На най-добрата дъщеря“.
— Каза ли му? — попита тя.
— Казах.
— И?
— Мълча.
Майката въздъхна.
— Знаеш ли, Невенче… мъжете понякога забравят, че и тях могат да ги изгубят. Не изведнъж. Не с гръм и трясък. А така — тихо, бавно. Все едно въздухът се изплъзва от стаята.
Невена кимна.
— Не искам да го губя, мамо. Но не искам и да бъда мебел в живота му.
— Тогава не бъди, — каза просто майка ѝ. — Нека този път той да потича след теб. Да видим колко е останало от онова момче, което някога тичаше под дъжда с цветя в ръце.
Невена се усмихна едва-едва.
— Това момче май се изгуби някъде между ипотеката и тримесечните отчети.
— Може и да не е изчезнало напълно, — майка ѝ протегна ръка и я погали по косата, сякаш се канеше да каже още нещо важно.
