Вината му личеше от километър — стоеше като хлапе, заловено да пуши зад училището, без извинение и без изход.
— Невена, не си въобразявай — изрече Явор припряно. — Наистина ме боли гърбът. Вчера на тениса паднах лошо, усуках се…
— На тениса — повтори тя с равен тон, в който ехото звучеше по-страшно от вик. — И, значи, Жанета е преминала в ролята на твой персонален кинезитерапевт?
Жанета се отдръпна една крачка назад, почти докосвайки перваза на прозореца. В движенията ѝ имаше премерена плавност — като на котка, която предусеща удара, но не бяга, защото знае, че бягството няма да я спаси.
— Исках само да помогна — каза тя спокойно, без трепване в гласа. — Майка ми е остеопат, от малка съм покрай нея. Свикнала съм. Няма… нищо друго.
Невена най-сетне прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Щракването на бравата проехтя в тишината като изстрел.
— Да помогнеш — повтори тя, този път с горчива усмивка. — Да помогнеш да се отпусне. Да помогнеш да забрави, че вкъщи го чака жена, която вече три години го моли поне веднъж седмично просто да седнат заедно вечер — без телефони, без служебни разговори. Да помогнеш да се почувства отново млад и желан. Да, логиката е безупречна.
Явор вдигна ръце, сякаш капитулираше.
— Невена, моля те, изслушай ме. Между мен и нея никога не е имало нищо. Абсолютно нищо. Кълна се.
— А този масаж? — попита тя почти нежно. — Това също ли влиза в категорията „нищо“?
Той не намери думи. Мълчанието му тежеше повече от всяко признание.
Тогава Жанета проговори отново — тихо, но с желязна решителност:
— Госпожо Лъвова, разбирам как изглежда всичко отстрани. Но не спя с мъжа ви. И нямам подобно намерение. Тази работа ми е жизнено необходима. Имам заем за апартамента, майка ми е болна, сама се справям с всичко. Ако решите да ме освободите — ще го приема. Само не ме възприемайте като… ловджийка.
Невена я изгледа внимателно. За първи път откакто беше влязла.
Младата жена не сведе очи. В погледа ѝ нямаше нито нахалство, нито срам — единствено умора и странна, упорита твърдост.
— Красива си — каза Невена неочаквано. — Млада. Целият живот е пред теб. А аз… вече десет години наблюдавам как съпругът ми бавно се превръща в непознат. И знаеш ли кое боли най-много? Не това, че стоиш зад него и докосваш раменете му. А че той го допуска. Че затваря очи. Защото у дома аз отдавна не умея да му „помагам“ по този начин.
Явор отвори уста, но тя вдигна длан.
— Не. Мълчи. Просто мълчи.
Тя се приближи до бюрото, взе телефона му, оставен с екрана надолу. Погледът ѝ се спря на снимката — той, тя и дъщеря им Елица на морето, направена преди три години. Обърна екрана към него.
— Това някой още помни ли го?
Явор наведе глава.
Невена върна телефона на мястото му и изрече бавно, сякаш вече беше взела решение:
— Дойдох само да ти кажа, че заминавам за две седмици при майка ми.
