Цветелина Костова се появи в коридора, запазвайки учтива усмивка, макар вътрешно да усещаше как напрежението бавно се надига.
– Добър вечер, Тодорка Вълкова. Заповядайте, – каза спокойно тя и направи крачка встрани, за да ѝ даде път.
– Здравей, Цвети, здравей, миличка – отвърна жената бодро и огледа жилището с онзи поглед, който едновременно измерва и оценява. – Я да видим как сте се устроили. Драгомир ми каза, че мислите за ремонт. А пералнята… ех, злато е! Работи безшумно, направо песен. Изваждам прането почти сухо. Благодаря ви, деца, зарадвахте една възрастна жена. Макар че, ако трябва да съм честна, можеше и по-висок клас да вземете – имаше една с пара, но както и да е. Подарък си е подарък, не се мрънка.
Цветелина не отговори. Само устните ѝ се стегнаха в тънка линия. Без да каже дума, тя се обърна и ги поведе към хола.
В средата на стаята ги очакваше масата. Покрита с изрядна, празнична покривка, с подредени прибори, блещукащ кристал и полиран блясък навсякъде. И върху цялото това старание – три сварени картофа, няколко краставици и нарязан хляб.
Тодорка Вълкова спря рязко. Драгомир, който вървеше непосредствено зад нея, почти се блъсна в гърба ѝ.
– Цвети? – гласът му пресекна. – Това… това какво е?
– Нашата празнична вечеря – отвърна тя с равен тон, приближи се до масата и седна с премерено спокойствие. – Заповядайте. Всичко е сервирано.
Свекървата премести поглед от картофите към снаха си, после към сина си.
– Това май е някаква шега? – изкикоти се нервно. – Сега ще извадите печеното, нали? Гъската е във фурната?
– За съжаление – не – Цветелина разгъна колосаната салфетка и я положи върху коленете си. – Няма гъска. Няма салати. Няма деликатеси. Разбирате ли, Тодорка Вълкова, бюджетът ни за новогодишната трапеза беше точно тридесет хиляди лева. Само че преди два дни тези пари по необясним начин се превърнаха във вашата нова пералня. Точно тази – безшумната.
В стаята настъпи тежка тишина. Чуваше се единствено равномерното тиктакане на стенния часовник, сякаш отброяваше секундите до края на годината.
– Но… – Драгомир примигна объркано. – Ти каза… каза, че ще измислиш нещо.
– И го направих – кимна тя. – Измислих да не трупаме дългове. Измислих да не тегля заем с безумни лихви заради една-единствена вечер. Измислих да сложа на масата това, което реално можем да си позволим. А то е точно сто и петдесет лева. Ето ги. Картофите са от село, краставиците – също. Има и шпроти. Драгомир, отвори консервата, моля те, ножът е там.
По лицето на Тодорка Вълкова започнаха да избиват червени петна.
– Това е… това е безочие! – изписка тя. – Какво намекваш, че съм ви разорила? Че аз съм виновна? Синът ми направи подарък на майка си, от сърце! А ти ме посрещаш с хляб и картофи?
– Не намеквам – гласът на Цветелина беше спокоен и леден. – Казвам фактите. Драгомир даде пари, които бяхме заделили за празника. Той направи избор – избра вашето удобство пред нашата вечер. Аз уважавам този избор. Но чудеса няма. Парите не падат от небето. Ако ги няма на едно място, значи липсват на друго.
– Драгомир! – обърна се майката към него. – Ще позволиш ли да ми говори така? Дойдохме да празнуваме! Аз се подготвях, прическа си правих! А тя ни сервира картофи с люспите!
Драгомир местеше поглед между двете жени. Лицето му гореше. Срам, обида и страх се бяха смесили в него. Разбираше, че Цветелина е права, но нямаше сили да го признае пред майка си.
– Цвети, наистина… малко прекали – промълви той. – Можеше поне пиле…
– С какви пари, Драгомире? – тя рязко се обърна към него. – С тези за път до работа? Или трябваше месец да вървя пеша? Или да не обядвам? Аз и без това пестя от всичко. А ти раздаваш всичко, което имаме, и после искаш банкет. Не. Ако искаш да си щедър син – бъди такъв със собствени средства. Работи повече, намери допълнителна работа. Но не вземай последното от семейството си.
– Семейство?! – възмути се Тодорка Вълкова и размаха ръце. – Какво семейство сте вие? Семейство е, когато хората се подкрепят! Когато си делят и последната риза! А ти… ти си егоистка! Знаех си, че не си подходяща за сина ми. Стисната, дребнава жена!
– Добре – Цветелина се изправи. – Щом съм толкова лоша, няма да ви развалям вечерта с присъствието си. Картофите са вкусни, ронливи. Шпротите също стават. Честита Нова година предварително.
Тя напусна хола, влезе в спалнята и заключи вратата. Сърцето ѝ блъскаше като обезумяло. Седна на леглото и с треперещи ръце извади от нощното шкафче скрития шоколад и малката бутилка шампанско, купени с нейните „джобни“ пари.
От хола се чуваше как скандалът се разраства. Пронизителният глас на свекървата прорязваше тишината:
– Тръгваме си оттук! Кракът ми повече няма да стъпи в този дом! Ще отидем при Галина Яворова – тя може да е бедна, но човек гладен не оставя!
