Яростта бавно се надигаше и пулсираше в слепоочията ѝ. Колко пъти беше слушала едно и също? „Цвети, майка ми иска да купим разсад за вилата, измисли нещо с парите.“ „Цвети, одрасках колата, трябва спешно да се пребоядиса, помисли откъде да спестим.“ И тя всеки път мислеше. Прекрояваше бюджета, режѐше разходи, отказваше си нов крем, ново червило, дори още един чифт чорапогащник. Все тя намираше решение.
Само че този път вътре в нея нещо се скъса. Тихо, но окончателно.
Вечерта Драгомир Александров се държеше така, сякаш нищо не се беше случило. Изтегнат на дивана, с дистанционното в ръка, се смееше на някакво лековато шоу. За него въпросът беше приключен – жена му беше помрънкала, както винаги, и после щеше да се успокои. След малко, съвсем естествено, щеше да направи магията си: с едно движение на черпака хладилникът да се напълни, а празникът да се появи от нищото.
На следващия ден – тридесети декември – Цветелина Костова отиде на работа. В офиса цареше типичната предновогодишна лудница. Колегите тичаха с чанти, обсъждаха промоции, разменяха рецепти и се надпреварваха кой как ще приготви трапезата.
– Цвети, ти гъската с ябълки ли ще я правиш, или с портокали? – попита я Илиана Богданова от счетоводството, докато бъркаше чая си.
– С въздух – отвърна сухо Цветелина, после насила се усмихна. – Тази година залагаме на минимализъм. Ново течение.
След работа тя не пое към големия хипермаркет, както беше планирала седмици наред. Вместо това се отби в малкото квартално магазинче. Взе най-евтината сол, самун черен хляб и една консерва шпроти. Замисли се за миг и добави още три картофа. На касата плати с дребните монети, които изсипа от джоба си, сякаш изтърсваше последното от търпението си.
У дома Драгомир я посрещна с бодър глас:
– Е, напазарува ли? Между другото, звънях на майка ми – утре ще дойде при нас. Иска да посрещнем Нова година заедно, да „полеем“ пералнята, както се казва.
Цветелина застина в коридора, без дори да си събуе ботушите.
– Майка ти ще идва? – повтори бавно тя.
– Да, разбира се. Защо да е сама? Каза, че ще дойде към девет, да изпратим старата година. Не се тревожи, тя не е претенциозна, за нея е важно вниманието.
– Чудесно – кимна Цветелина. – Просто прекрасно.
В този миг всичко си дойде на мястото. Последното парче от пъзела щракна. Значи Тодорка Вълкова ще дойде. Същата тази Тодорка Вълкова, която вчера получи чисто нова пералня за тридесет хиляди лева, платени от семейния им бюджет. И, разбира се, ще очаква празнична трапеза. Нали Цвети винаги „измисля“.
Тя се съблече, влезе в кухнята и започна да готви. Сложи да се сварят трите картофа с обелките. Отвори буркан със солени краставички, които беше приготвила през лятото – поне това беше безплатно. Наряза черния хляб на тънки, почти изящни филийки.
След това извади най-красивата покривка – снежнобяла, с фини златни снежинки, пазена за специални поводи. Подреди най-добрия сервиз: чиниите със златен кант, кристалните чаши и сребърните прибори от баба ѝ.
В средата на масата постави голямо плато. Върху него лежаха самотно трите сварени картофа. До тях, в кристална купа, бяха наредени три краставички, нарязани на кръгчета. Отстрани – чинийка с хляба. И консерва шпроти. Незапочната. С отварачка до нея.
– Това е – прошепна Цветелина, оглеждайки подредбата. – Точно както беше поръчано.
На тридесет и първи декември Драгомир се събуди късно и доволно се протегна.
– Цвети! – извика той. – Ще има ли закуска?
– В хладилника – отговори тя от банята.
Той намери тенджера с вчерашна елда.
– Малко скромно е – промърмори, но я изяде. – Ти вече ли готвиш? Мирише… странно.
– Всичко е готово – каза Цветелина, излизайки по халат с кърпа на главата. – Масата е подредена. Не влизай в хола, изненада е. Нека „отлежи“ до вечерта.
Драгомир доволно разтърка ръце.
– Изненада! Обичам изненади. Ти си злато. Знаех си, че ще се справиш.
През целия ден Цветелина се погрижи за себе си. Направи си маска за лице, лакира ноктите, оформи косата си. Облече най-хубавата си рокля – тъмносиня, кадифена. Драгомир се перчеше до нея, хвърляйки одобрителни погледи.
– Истинска красавица – повтаряше той. – Майка ми ще бъде възхитена. Между другото, звъни ми – каза, че носи подарък. Сигурно нещо за дома.
Малко преди девет вечерта звънецът иззвъня. На прага стоеше Тодорка Вълкова – зачервена от студа, с нова норкова шапка, а в ръцете си държеше малък пакет.
– С настъпващата Нова година, мили мои! – обяви тя, влизайки уверено. – Какъв сняг, какъв студ! А у вас е топло и уютно… Само че, кажете ми, защо не усещам миризма на печива? Драгомир вече протягаше ръка да я въведе към хола, убеден, че празничната изненада ще говори сама за себе си.
