– А къде изчезнаха парите, които събирахме за новогодишната трапеза? – попита Цветелина Костова, докато се протягаше към ламаринената кутия от чай, скрита най-горе върху кухненския шкаф.
Тя се надигна на пръсти, изпъна ръка до край, но върховете на пръстите ѝ докоснаха единствено студения метал на дъното. В същия миг нещо в гърдите ѝ се сви, сякаш сърцето ѝ пропусна удар. До Нова година оставаха броени два дни. В тази кутия трябваше да има тридесет хиляди лева – сума, която тя и съпругът ѝ бяха събирали педантично почти два месеца, отделяйки пари от всяка заплата и аванс. Това бяха средствата за празничната храна, за подаръците помежду им и за едно скромно развлечение през почивните дни.
Драгомир Александров седеше на масата, потънал в телефона си и прелистваше новините с видимо увлечение. Той дори не си направи труда да вдигне поглед. Само леко повдигна рамо, сякаш отблъскваше досадно насекомо.
– Драгомире, питам те – гласът на Цветелина стана по-рязък и напрегнат. – Кутията е празна. Къде са парите?
Едва тогава той благоволи да откъсне очи от екрана. Погледна я с онова изражение, характерно за ученик, хванат в неловка ситуация – смесица от вина, предизвикателство и желание темата да бъде сменена възможно най-бързо.
– Цвети, айде сега, защо започваш? – изкриви лице той. – Взех ги. Трябваха на мама.
Цветелина бавно се отпусна на стола срещу него. Краката ѝ внезапно натежаха, сякаш бяха направени от памук. В главата ѝ зашумя празно и глухо.
– На майка ти? – повтори тя почти шепнешком. – И какво толкова се е случило този път с Тодорка Вълкова? Покривът ли протече? Телевизорът ли гръмна? Или, не дай Боже, любимата ѝ котка се е нуждаела спешно от масажен курс?
– Недей да се заяждаш – сряза я той, заключи телефона и го остави с екрана надолу върху масата. – Става дума за сериозен проблем. Пералнята ѝ се развали напълно. Майсторът дойде, погледна и каза, че няма смисъл да се ремонтира – било по-евтино да се купи нова. Как си представяш тя без пералня? На шейсет и пет е, Цвети! Да пере чаршафите на ръка във ваната ли? Знаеш, че я боли кръстът.
Цветелина си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно, опитвайки се да укроти треперенето в ръцете си.
– Драгомире – започна тя с усилие да запази спокоен тон. – Майка ти е на шейсет и пет, но не е безпомощна старица. Пералнята ѝ беше напълно изправна – „Индезит“, която ние самите ѝ купихме преди пет години. Но дори да приемем, че се е повредила… защо точно сега? Защо точно два дни преди празника? И защо беше нужно да дадеш абсолютно всичките ни спестявания?
– Защото сега има намаления! – разпери ръце той, сякаш обясняваше нещо елементарно на дете. – Предновогодишни промоции. Намерихме страхотен модел – със сушилня, с куп програми. Мама отдавна мечтаеше за такава. От пенсията си няма как да събере пари. Какво, трябваше да ѝ кажа: „Извинявай, мамо, ще переш на ръка, защото ние с Цвети искаме да ядем хайвер“?
– Хайвер? – Цветелина се усмихна горчиво. – Драгомире, тези пари не бяха само за някакъв лукс. В тях влизаше всичко – месо, зеленчуци, напитки, подаръци. Планирахме да поканим гости. Твоите приятели, между другото – Радостин Дунавски със съпругата си, Велизар Илиев. С какво смяташ да ги посрещнем?
Драгомир махна с ръка, изправяйки се и тръгвайки към чайника.
– Айде стига си драматизирала. Ти си домакиня, винаги имаш нещо в запас. Ще извадиш туршии, ще сварим картофи. Ще купим едно пиле – то е евтино. Ще измислиш нещо. Няколко салати от каквото има. Важна е компанията, не храната. Не превръщай яденето в култ.
– Ще купим пиле? – погледът ѝ се заби в широкия му гръб. – С какви пари? В портфейла ми има хиляда и петстотин лева до аванса, който ще получа на десети януари. При теб, очевидно, положението е същото, щом си посегнал към кутията.
– Ами… – той се поколеба. – Ще вземем назаем от някого. Или ще изтеглим от кредитната карта. После ще върнем. Затова пък мама е с нова пералня – толкова щастлива беше, Цвети! Трябваше да я видиш. Веднага опече баници, обеща да ни донесе.
– Благодаря – отвърна Цветелина сухо. – Баниците са чудесни. Особено когато трябва да заместят празничната трапеза.
Тя се изправи и напусна кухнята, без желание да продължава този безсмислен разговор. Драгомир така и не разбра. Или по-скоро не искаше да разбере. За него семейният бюджет беше нещо разтегливо и абстрактно – неизчерпаем източник, от който можеше да се черпи при първа нужда на майка му, а после съпругата му някак си щеше да „се оправи“.
В спалнята Цветелина седна на ръба на леглото и закри лицето си с длани. Обидата я задушаваше, очите ѝ пареха. Не толкова заради самите пари, а заради отношението. Целият декември тя беше планирала менюто, търсила рецепти, правила списъци. Искаше истински празник – красив и топъл, домът да ухае на бор и печено месо. А сега…
„Ще измислиш нещо.“ Тези думи се въртяха безспир в съзнанието ѝ, носейки със себе си вълна от студена ярост, която постепенно се надигаше и я караше да стиска зъби, докато мислите ѝ бавно се плъзгаха към всичко онова, което беше чувала и преди.
