Безспорни доказателства все още нямаше, а и не ми се искаше да вдигам скандал върху догадки. Успокоявах се с мисълта, че може би всичко е поредица от нелепи съвпадения.
Една нощ Светослав Тодоров се прибра чак към един след полунощ. От него се носеше аромат на чужд парфюм — сладък, натрапчив, определено не от моята тоалетка. Този път не заобикалях темата.
— Има ли друга в живота ти? — попитах го направо.
— Стига глупости — изсумтя той и се затвори в банята.
Изчаках шума на водата да спре и отново опитах да говоря нормално.
— Светослав… Забелязвам, че нещо се е променило. Ако си се изчерпал в тази връзка, просто ми го кажи. Пораснала съм, ще го приема.
Той избухна рязко, без никакво предупреждение:
— Пълни глупости ти се въртят в главата! — крещеше. — Работя до припадък, осигурявам ти всичко, а ти ме разпитваш като престъпник, когато едва се държа на краката си!
Дъхът му миришеше на алкохол. Без да чака отговор, се строполи на леглото, обърна се с гръб и започна да се прави на заспал. Разговорът приключи още преди да е започнал.
Не след дълго съдбата ми поднесе това, което вече не можех да игнорирам — недвусмислено доказателство. В спортната му чанта открих сгънато листче. „Снощи беше невероятно. Очаквам следващата ни среща. Твоя Л.“ Почеркът — кокетен, със сърчица вместо точки — толкова клиширано, че направо звучеше абсурдно.
Краката ми омекнаха. Седнах на пода, стискайки бележката, и си помислих, че това е краят. Можех да вдигна сцена, да му запратя листа в лицето, да крещя и да плача. Само че… защо?
Фактът беше ясен: той ми изневерява. Отвратително, унизително, но безвъзвратно. Нямах намерение нито да го моля да остане, нито да го пусна спокойно в обятията на друга.
Реших да постъпя по различен начин.
На следващия ден си купих люта чушка — от онези, които продавачът подава с ръкавици. С нея старателно натърках вътрешната страна на всичките му слипове, след което ги сгънах прилежно и ги върнах обратно в гардероба, очаквайки първата му реакция още на следващата сутрин.
