— Милена Велизарова, изобщо слушаш ли какво ти говоря? — Светослав Тодоров се показа на прага на спалнята и ме погледна така, сякаш съм пропуснала нещо съдбоносно. — Питах те дали си виждала графитената ми раирана вратовръзка.
Той нервно се суетеше, като без особен успех се бореше с копчетата на маншетите си.
— На закачалката, третата отляво — отвърнах, без дори да се обърна към него.
Тъкмо подреждах дрехите за пране, разделяйки ги по цветове, и точно в този напълно обикновен момент цялата история неусетно започна.
Стигнах до любимата му светлосиня риза — онази, с която ходи на форума. По яката ясно личеше следа от наситено вишнево червило. Такъв цвят аз не използвам — предпочитам спокойни, неутрални нюд тонове.
— Светослав — повиках го, втренчена в петното, сякаш можеше да изчезне от само себе си. — А това на яката какво е?
— Кое по-точно? — приближи се той, намествайки вратовръзката си. — А… сигурно вино. Отбелязахме края на проекта. Нали ти казах.
Вино? По яката? Звучеше съмнително, но тогава замълчах. Реших, че може някой да го е прегърнал при среща. Считам се за разумен човек, не за истеричка. Приех обяснението му и продължих с подреждането.
Седмица по-късно попаднах на дълъг рижав косъм — със сигурност не беше мой. Моята коса е тъмна и стига до раменете. А този беше поне четиридесет сантиметра, залепнал за копче на сакото му.
От този момент започнах да оглеждам нещата му много по-внимателно. Следите не закъсняха. През последните месеци мъжът до мен сякаш беше променен — отчужден, хладен, почти непознат, а ясни доказателства все още липсваха и съмненията тепърва щяха да се натрупват.
