Олга Цветанова бавно поклати глава, сякаш опитваше да подреди мислите си.
– Не ставаше дума само за онзи часовник. С времето се бяха натрупали прекалено много обиди и недоизказани неща, а историята с него просто преля чашата. Калина винаги е била горда и непреклонна. А когато я обвиниха в кражба в собствения ѝ дом и никой не я защити, това я сломи окончателно…
В този момент от балкона се върнаха Калина Яворова и Антон Валентинов. По израженията им личеше, че разговорът между тях е бил тежък, но напрежението, което по-рано се усещаше, сякаш беше отслабнало.
– Вечерята е почти готова – каза Олга и отново се зае с тенджерите.
Калина се приближи до Светослав Лъвов и тихо прошепна:
– Трябва да поговорим. Само двамата.
По-късно тя седеше на ръба на леглото и нервно мачкаше края на одеялото.
– Снощи не ти казах всичко – започна тя. – Не е само историята с часовника и конфликтът с Жулиета Ангелова.
Светослав не я прекъсна. През последните два дни бе научил повече за съпругата си, отколкото за петте години брак, и беше готов да чуе и останалото.
– Спомняш ли си, че ти разказвах как преди да се преместя в София живеех в Стара Загора и работех в туристическа агенция?
– Да, помня.
– Имаше още нещо… Бях сгодена. Казваше се Николай Филипов. Планирахме сватба.
В гърдите на Светослав се надигна неприятно усещане.
– Какво се случи?
– В деня, когато ме обвиниха за изчезналия часовник, отидох при него да потърся подкрепа. А той… усъмни се. Каза, че „няма дим без огън“ и че може би наистина трябва да върна часовника и да се извиня.
Калина се усмихна горчиво.
– Тогава разбрах, че съм напълно сама. Семейството ми се беше отвърнало, а човекът, който се кълнеше в любов, не ми вярваше. Прекратих годежа, събрах багажа си и си тръгнах. Първо заминах за Плевен, после за София. Смених номера си, изтрих всички профили. Исках ново начало.
– Защо никога не ми разказа това? – попита Светослав.
– Страх ме беше – отвърна тя просто. – Мислех, че ако отворя вратата към миналото, то ще ме погълне отново. По-лесно беше да кажа, че нямам семейство. А и… – тя го погледна в очите, – не исках да си помислиш, че щом съм прекъснала връзките си с близките, бих могла един ден да си тръгна и от теб.
Той се приближи, хвана ръката ѝ и я стисна леко.
– Калина, ние сме заедно пет години. Познавам те – знам, че си вярна, честна и отдадена. Всеки има минало. Аз се ожених за теб, не за старите ти рани.
Вечерята премина неочаквано спокойно. Първоначалната скованост изчезна и около масата започнаха да се чуват шеги и смях, особено когато Олга се впусна в спомени от детството им.
– Помниш ли как се опитваше да учиш Антон да кара колело и той се заби право в цветната леха на Красимира Варненска? – разсмя се тя, обръщайки се към Калина. – Жената го подгони с мотиката из целия квартал!
– Как да не помня – подсмихна се Антон. – Любимите ѝ рози!
– Аз тогава едва не побелях от страх за теб – каза Калина с усмивка, а Светослав с изненада забеляза колко по-меко изглеждаше лицето ѝ, когато говореше за онези години.
След като масата беше разчистена и чаят разлят, Румен Пловдивски се прокашля тежко.
– Калина, трябва да ти призная нещо. Свързано е с онзи часовник…
Настъпи тишина.
– Намерих го – продължи той. – Шест месеца след като си тръгна. Беше в кутията с бижута на Жулиета. Тя твърдеше, че го е взела, за да го поправи, но… – той поклати глава. – Осъзнах, че ме е лъгала през цялото време. Скарахме се жестоко и подадох молба за развод.
– Защо не ме потърси тогава? – тихо попита Калина. – Защо не ми каза истината?
– Опитах – отвърна разпалено Румен. – Звънях на всички номера, които знаех, ходих до Плевен, разпитвах познати… Но ти беше изчезнала. После разбрах, че си сменила фамилията си, и следата се загуби напълно.
– Станах Калина Яворова вместо Калина Рощина – кимна тя. – Взех фамилията на баба ми по майчина линия.
– Едва след смъртта на Магдалена Бургаска, докато преглеждахме документите ѝ, се появиха следи – включи се Антон. – Тя е поддържала връзка с теб през всичките тези години, нали?
– Да. Пишехме си от време на време. Истински писма. Само тя знаеше адреса ми в София.
– В нейната кутия намерихме писмата и плика с адреса – добави Олга. – Така те открихме.
Светослав слушаше, смаян от това колко болка и мълчание се криеха зад привидно спокойния живот на съпругата му. Цяло десетилетие от наранени чувства и неизречени думи изплуваха сега на повърхността.
– Съжалявам за всичко – каза Румен Пловдивски. – Ако тогава не бях толкова заслепен…
– Не става дума за часовника – прекъсна го Калина. – А за доверието. Тогава никой от вас не ми повярва.
– Аз бях дете – обади се тихо Олга. – Но въпреки това трябваше да застана на твоя страна.
Антон сведе глава, поел дълбоко дъх, сякаш се канеше да каже нещо важно, което щеше да промени тона на разговора и да отвори пътя към още неизказани истини.
